— Не те карам да установиш самоличността й. Питам те коя мислиш, че е.
— Старая се да не мисля нищо, преди да имам сериозни основания да правя изводи.
Светкавицата на апарата отново раздра мрака.
— Какво е това? — попита Траг, сочейки нещо.
— Кое? — недоумяваше Мейсън.
Лейтенантът вдигна фенерчето и се опита да освети улицата през предното стъкло, но капките дъжд заблестяха ослепително и преградиха пътя на лъча.
— Има нещо на тротоара — заяви Траг. — Видях го, когато правиха последната снимка.
Той отвори вратата и се измъкна от колата. Светлината от фенерчето му се стрелна към тротоара и спря върху една дамска чанта.
— Хм! — Лейтенантът тръгна към тротоара, шляпайки в локвите.
— Видя ли? — обърна се Мейсън към секретарката си. — Тъкмо щяхме да сме взели чантата и да се връщаме към колата, когато Траг щеше да се появи и да ни хване на местопрестъплението.
Полицаят стигна до чантата, наведе се, клекна и зашари с фенерчето си. После се запъти към колата, но внезапно се отклони към верандата. Под навеса й провери съдържанието на чантата, върна се с пухтене при колата и пак отвори вратата. Дела Стрийт отново се отмести и Траг седна до нея. Той понечи да каже нещо, но се спря и подуши въздуха. Дела Стрийт се засмя:
— На уиски ли ви мирише?
— Искаш ли малко? — предложи Мейсън.
— Забранено е по време на дежурство — отвърна Траг неохотно — и някое от момчетата може да се разприказва, освен ако няма достатъчно за всички.
— Няма — разочарова го Мейсън.
— Нямам късмет. Коя е Даяна Риджис?
— Моя клиентка.
— Опиши я.
— Около двайсет и две-три годишна, руса, навярно малко над метър и шейсет и не повече от петдесет килограма…
— Достатъчно, това е трупът. Клиентка ли ти беше?
— Да.
— Ангажирала те е съвсем наскоро, така ли?
— Да.
— За какво?
— За едно дело.
— Дело срещу мисис Робърт Бартслър?
— Не.
— Чакай да ти покажа как сам си се хванал н капана, виж собствената си разписка.
Лейтенантът отвори намерената чанта и извади разписка с подпис: „Дела Стрийт от името на Пери Мейсън“. С нея се удостоверяваше, че е получено възнаграждение в брой за всички услуги при разрешаване на спора с Бартслър.
— Това вашият подпис ли е? — поиска Траг потвърждение от Дела Стрийт.
— Да.
— Следователно тя е предявила иск срещу мисис Бартслър, така ли?
— Не.
Полицаят взе да губи търпение.
— Ето го тук черно на бяло… Аха, срещу съпруга, така ли?
— Не, съпругът е починал.
— Срещу някой друг от семейството?
— Възможно е.
— Страшно много ми помагаш, няма що!
— Не ми харесва подходът ти.
— Колко беше обезщетението?
— Не си спомням.
— В чантата има хиляда и петстотин — настоя Траг.
Мейсън замълча.
— Тя е мъртва — натърти лейтенантът грубо. — Искаш да разбереш кой я е убил, нали?
— Убийство ли е?
— Явно убийство. Дупка от куршум точно в тила на малката й руса главица.
— Естествено, че бихме искали да помогнем с каквото е по силите ни — рече Мейсън.
Траг въздъхна, изчерпал окончателно търпението си:
— Ех, вие двамата! Хайде, изчезвайте. Може би ще ви потърся по-късно. Междувременно не се мотайте наоколо. Още ли сте тук?!
6
Мейсън обърна колата и пое обратно по булевард Сан Фелипе. Беше мълчалив и замислен и Дела, съобразявайки се с настроението му, се въздържаше да по — пита или да каже нещо. Дъждът се беше усилил и пред фаровете лъсна мократа бетонова лента на безлюдния булевард.
Мейсън заговори едва когато стигнаха улицата, където живееше Дела Стрийт.
— Горкото момиче! Може би, ако бяхме отишли е нея… Адвокатът не може да си позволи да се държи отвисоко, Дела. Не трябва никога да забравя, че е част; от механизма, чрез който се раздава правосъдие. Когато става въпрос за справедливост и несправедливост, няма големи и малки неща. Несправедливостта е социално зло. Господи, защо не се съгласих да отида о момичето?!
— Тогава ти можеше да се окажеш на нейно място, шефе — с лице в калта.
— Така е, но бях длъжен да поема този риск. Стигнеш ли дотам да играеш само на сигурно и да те е страх да рискуваш, значи те е страх да живееш.
— Лека нощ, шефе. — Лека. Аз…
От отсрещната страна на улицата неистово изсвири клаксон, после вратата на една кола се отвори, някаква фигура изскочи и стремглаво се втурна през проливния дъжд.
— Я по-добре тръгвай, шефе — подкани го Дела Стрийт. — Сигурно е някой клиент, който ме е търсил и…
— Права си. Довиждане.
— Довиждане, шефе.
Мейсън затръшна вратата и подкара колата. Приближаващата се жена спря насред улицата, тревожно: замаха с ръка и се обърна. Фаровете осветиха лицето й и откроиха синината около дясното й око.