Там го чакаше Дела Стрийт. Само с един бърз поглед към лицето на Пери Мейсън тя разбра всичко. Приближи се до него и го хвана под ръка.
Двамата се отправиха бавно под дъжда към паркинга, където адвокатът беше оставил колата си. С побеляло от гняв лице той влезе и завъртя ключа.
— Сега знам как се чувстват хората, когато извършват убийство — продума Дела Стрийт.
— Претърсиха ли те? — попита Мейсън.
— Една полицайка ме съблече съвсем гола и ме претърси от глава до пети.
— Какво направиха с дневника?
— Нямаше дневник.
Мейсън отмести погледа си от арматурното табло, обърна се и впи очи в лицето на Дела Стрийт.
— Не го ли взе?
— Разбира се, че го взех. Но когато чух сигнала, че идва полицията, забелязах на една полица половинка хляб. Издълбах средата и мушнах дневника вътре, натъпках обратно средата и хвърлих хляба в кофата за боклук. След това дойдох при теб до вратата, където ме видя сержант Холкъм.
По лицето на Мейсън постепенно се изписа облекчение.
— Браво! — похвали я той.
Адвокатът изкара колата на заден ход от паркинга, тръгна бавно напред и зави по мократа от дъжда улица, после даде газ, превключи скоростите и полетя.
— Ще се опиташ ли да го вземеш? — поиска да узнае Дела.
— Не. Веднага щом сержант Холкъм разбере от полицайката, че дневникът не е бил в теб, ще зачака да направим точно това.
— Искаш да кажеш, че ще ни следят?
— Не нас. Ще поставят хора около апартамента да го наблюдават. Ще ни оставят да влезем и на излизане ще ни арестуват отново.
— Имат ли право да го направят?
— Не.
— Шефе, що се отнася до мен, аз… Как ненавиждам този човек! Мейсън замълча.
— Това тъпо животно — продължи Дела Стрийт с горчивина. — Преместиха го от отдел „Убийства“, защото ти го направи за посмешище, а сега той действа от позицията на силата. Дали няма да намерят дневника в кофата за боклук?
— Възможно е да не го намерят. Спомни си, че Карл Фреч се измъкна през аварийния изход. Отначало сержант Холкъм няма да знае какво да мисли, после, преди да му дойде наум, че си скрила дневника някъде из апартамента, ще си спомни за мъжа, който избяга. Ще стигне до извода, че дневникът е в него.
— А после?
— Трудно е да се каже. Може да реши, че там е бил някой от хората на Пол Дрейк, и да се опита да притисне Пол до стената. Може да измъкне Джейсън Бартслър от леглото му. А може и да попадне на следа, водеща към Карл Фреч.
Последва дълго мълчание.
— Къде отиваме? — запита Дела Стрийт.
— Вкъщи.
— Ще предприемеш ли нещо спрямо Карл?
— Не.
— Дали Карл е разбрал, че бяхме там?
— Може да се е забавил достатъчно дълго и е чул част от разговора ни със сержант Холкъм.
— Смяташ ли, че знае за дневника?
— Нямам представа.
— Какво търсеше?
— И за това нищо не мога да кажа.
— Тръпки ме побиха, когато го видях как се приближава на пръсти към, спалнята. Не бих искала да ме намери заспала вътре. Във вида му имаше нещо толкова застрашително… Шефе, а той откъде е имал ключ от апартамента?
— Когато чантата на Даяна Риджис е била в него — предположи Мейсън, — той без съмнение е взел отпечатъци от всички ключове и си е извадил дубликати.
— А защо?
— Може просто от желание да продължи любовната гонитба или пък заради нещо друго.
Отново замълчаха. Колата се движеше по пустите улици и накрая спря пред апартамента на Дела Стрийт.
— Лека нощ — пожела адвокатът.
Дела го погледна загрижено.
— Шефе, моля те, преодолей го.
— Кое?
— Гнева, който потискаш.
Мейсън се насили да се усмихне.
Дела понечи да излезе от колата, но се спря и го погледна. Обви с ръце врата му и привлече главата му към своята. Устните им се сляха в дълга целувка, после изведнъж тя се освободи от прегръдката на адвоката.
— Така! А сега трябва да престанеш да мислиш за сержант Холкъм. Не забравяй да изтриеш червилото от устните си. Лека нощ, шефе.
10
Утринното слънце ярко грееше над окъпаните от дъжда сгради на града. По синьото небе нямаше и следа от облаче. През източните прозорци в кантората на Мейсън струеше мощен сноп от лъчи и плискаше овално езеро от злато върху бюрото, което Дела Стрийт внимателно избърса от прахта и после спусна щорите така, че слънцето да не блести.
В този момент Мейсън отключи вратата на частната си кантора.
— Здравей, Дела, успя ли да поспиш?