Адвокатът зави в уличката, паркира точно зад камиона и беше вече вън от колата, когато един нисък мургав мъж с топли кафяви очи, гъсти черни вежди и тъмна четинеста брада слезе от камиона. Униформата на боклукчията, първоначално бяла, беше посивяла от пране и осеяна с петна.
— Ти ли си Ник Модена? — попита Мейсън. Топлите кафяви очи се вдигнаха към него и го стрелнаха подозрително.
— За какво ти е Ник Модена?
— За една работа.
— Да не е някаква шмекерия?
— Нещо добре платено.
— Ти кой си?
— Казвам се Серж.
— Добре, Серж. Кво искаш?
— Да спечелиш петдесет долара — усмихна се Мейсън.
— Аз да спечеля петдесет долара? — почти извика Модена.
— Да, ти.
— За кво? Къв е номерът?
— Няма номер.
— Кво ще правя?
— Ще събереш боклука.
— Колко пъти?
— Веднъж.
— Къде?
— На тази улица.
— Кога?
— Веднага.
Модена погледна към Мейсън и после към Дела Стрийт.
— Петдесет долара, Серж, така ли?
— Точно така.
— Кво да направя?
— Знаеш ли жилищната сграда Палм Виста? — побита Мейсън.
— Разбира се. Нали събирам боклука.
— Как го събираш?
— Слагам го в кофа, обръщам я, изпразвам я и я връщам обратно.
— Не, питам те: във всеки апартамент поотделно ли ходиш?
— Да не съм луд?! Разбира се, че не.
— Как изхвърлят боклука от апартаментите?
— Отде да знам? Може би го изнасят отпред и портиерът го изхвърля в голяма кофа. Аз взимам голямата кофа.
— Този път ще бъде по-различно. Ще отидеш до апартамента на втория етаж. Ще почукаш на вратата. Когато ти отворят, ще кажеш, че си дошъл за боклука, и ще ти го дадат. Ще слезеш долу при колата, ще го изхвърлиш и това е всичко.
— Всичко?
— Да, всичко.
— И ще получа петдесет долара?
— Ако донесеш боклука, ще получиш петдесет долара.
— Ами ако не го донеса?
— Тогава няма да получиш нищо.
— Кой ще ми отвори?
— Мой служител — заяви Мейсън небрежно. — Тоест един, на когото плащам част от заплатата. Предполага се, че той работи за мен, както и за някои други.
— Що не му кажеш сам?
— Искам ти да спечелиш петдесет долара.
Модена поклати глава, премигна, премести поглед от Мейсън към Дела Стрийт и после пак към Мейсън.
— Нещо не е в ред.
— Петдесет долара — повтори Мейсън, отвори портфейла си и извади пет банкноти по десет долара. — Веднага щом пристигнеш с боклука.
Модена сви рамене и разпери ръце, като че ли се предава.
— Че кво ни пречи?
— Нищо — рече Мейсън и се върна обратно в колата.
Модена се качи на шофьорското място в камиона за смет. И двете коли излязоха на заден ход от уличката. Мейсън последва буботещия камион до жилищната сграда Палм Виста.
— Как мислиш, какъв е шансът ни? — попита Дела Стрийт.
— Доста по-голям от този на противника — отвърна Мейсън. — В края на краищата храната сигурно вече се е вмирисала, а и Модена е съвсем автентичен. В случай че полицаят реши да погледне през прозореца, ще види камиона за смет на улицата. Ако не им е известно как обикновено събират боклука, и през ум няма да му мине, че има нещо нередно.
— Ако не успеем — разтревожи се Дела Стрийт, — ще разберат къде е дневникът.
— Може би да — може би не.
— Е — засмя се секретарката, — ако не друго, то не може да се отрече, че Ник Модена е доста хладнокръвен.
Ниският набит мъж слезе от камиона за смет, тръгна по уличката към задната врата, отвори я и изчезна в сградата. Вървеше нито много бързо, нито много бавно, с обичайната ритмична походка на човек, който има работа и гледа с известно, но не и прекалено нетърпение да я свърши по-скоро.
Дела Стрийт се втренчи в часовника си и взе да брои секундите. Мейсън не откъсваше очи от камиона.
— Боже мой, шефе! Минаха три минути и десет секунди — вълнуваше се Дела. — Нещо лошо се е случило.
Мейсън само поклати глава и продължи да съзерцава камиона.
— Четири минути! — съобщи Дела. Мейсън мълчеше.
— Пет минути! — В гласа на Дела се долови нотка на паника.
— Ще му трябва известно време да отиде до горе и да се върне — успокои я Мейсън.
— Пет минути и трийсет секунди… Ох…
Модена излезе от сградата, крачейки безгрижно и поклащайки кофата за боклук.
Мейсън запали мотора и се приближи до него.
— Това ли искаш? — попита Модена скептично.
Мейсън извади петдесет долара.
— Искам ей това парче хляб.
— Господи! — възкликна Модена, грабна петдесетте долара и се загледа в Мейсън, който извади парчето стар хляб от кофата за боклук.