— Имаше ли някакви трудности? — запита адвокатът.
— Трудности? Не. Човекът отвори вратата. Казах му, че съм дошъл за боклука. Той попита кой ме праща. Казах му — Серж. Той рече: — Добре. По дяволите!
Дела Стрийт зяпна от ужас.
— Погледни към прозореца, шефе!
— Забеляза ли ни?
— Да.
Изведнъж един прозорец на втория етаж се отвори. Някакъв полицай подаде глава навън.
— Хей — извика той, — какво става там долу?
Мейсън весело му махна с ръка.
— Хей, вие! Какво, по дяволите, правите? — изкрещя полицаят.
— Събираме боклука — отвърна Мейсън весело и хвърли изсъхналия хляб на задната седалка и отвори предната врата.
— Скачай вътре, Дела.
Развявайки поли, Дела пъргаво се мушна в колата. Полицаят в апартамента на Даяна Риджис се надвеси застрашително от прозореца. Лицето му беше потъмняло от гняв.
— Хей, вие — ревна той. — Елате тук с това или… Мейсън включи на скорост и натисна педала на газта. Мощната кола тутакси набра инерция и профуча надолу по улицата. Адвокатът се обърна към Дела Стрийт и се засмя:
— Така е вече много по-добре.
— Искаш да кажеш по-зле.
— Защо?
— Полицаят те позна. Взе и номера на колата. Ще накара Модена да се качи горе и той ще каже, че си му платил да…
— Събере боклука — прекъсна я Мейсън.
— Но ти се представи за сержант. Полицаят в апартамента помисли, че…
— Не. Представих се като Серж.
— Но това не е истинското ти име.
— Точно така. Човек има право да използва псевдоним винаги когато пожелае, стига да не се представя за някой друг.
— Но ти си взел веществено доказателство.
— Получих парче изхвърлен хляб. Дела Стрийт въздъхна примирено.
— Котка по гръб не пада! Ясно, че и този път ще се измъкнеш безнаказано, макар че надмина себе си по нахалство.
— Тъкмо това ми е най-приятно — че всичко е неприкрито и явно. Вземи хляба, Дела, и виж дали дневникът е още там.
Дела се пресегна към задната седалка, взе хляба, измъкна средата, която беше поставила, и извади покрития с меки кожени корици дневник, навит на стегнат цилиндър.
— Провървя ни, Дела — усмихна се Мейсън.
— Засега — отбеляза тя.
— Това е достатъчно. Не можеш да искаш от съдбата повече от един шанс. Останалото трябва да направиш сам.
— Ами ако сержант Холкъм прибегне отново до насилие?
— Нека. Само че то няма да му помогне.
— Защо?
— Защото ще стоим далеч от кантората — обясни Мейсън. — Ще потърсим някое сигурно място и ще прочетем този дневник страница по страница. След това ще го сложим в плик и ще го изпратим по пощата на твоя адрес. И докато Холкъм открие къде е дневникът, всичко ще е приключило.
— Това ще бъде ужасен шамар за сержант Холкъм!
— Недей, Дела, че ще ревна от жал! — засмя се Мейсън.
16
Мейсън и Дела Стрийт се настаниха в две съседни кресла във фоайето на един от малките крайградски хотели и обясниха на администратора, че очакват свой приятел.
Адвокатът извади от джоба си подвързания в кожа дневник, разтвори го върху дръжките на креслата вдясно и двамата с Дела се зачетоха в историята на едно вече мъртво момиче.
Дневникът започваше преди около пет години с едно романтично увлечение, което очевидно беше обагрило представите на авторката за живота с розовия блясък на оптимизма. Записките бяха правени през ден-два и бяха пълни с любовни излияния.
Мейсън бързо прехвърли тази част, макар че Дела, чийто поглед се спираше тук-таме на някое изречение, невинаги охотно се съгласяваше да се обърне страницата.
После идваха дни на съмнение и най-накрая на Разочарование. Събитията от цяла седмица и дори от десет дни се описваха наведнъж в по два-три реда: дни на опасения, на страдания, на тревога.
После се появяваше Хелън Бартслър и един подробен разказ за странната, граничеща с невероятното връзка, възникнала между двете жени.
Едната — Хелън Бартслър — беше вдовица, загубила любимия си съпруг и отблъсната от свекър си, озлобен циник, смятащ снаха си за авантюристка, подмамила сина му. Другата — Милдред Данвил — беше измамена в любовта жена, на която предстоеше да стане майка.
Хелън изразила възмущението си от странните закони на обществото. Ако детето било нейно, то можело гордо да вдигне глава като потомък на герой. Като дете на Милдред Данвил щяло да бъде белязано завинаги.
На двете жени не им трябвало много, за да стигнат до решението да разменят ролите си. Те били еднакви по възраст, ръст и тегло и много си приличали. Достатъчно било при консултацията с един известен лекар Милдред да се представи като мисис Робърт Бартслър и да покаже брачното свидетелство. По-късно лекарят без колебание подписал акта за раждане и оформил документите на детето като син на покойния Робърт Бартслър и Хелън Честър Бартслър.