Отначало Милдред възнамерявала да даде детето за осиновяване, но след като се представила под чуждо име, нямало защо да бърза и малките ръчички се вкопчили здраво в сърцата на тези две самотни, разочаровани жени. Те отлагали въпроса с осиновяването, докато и двете разбрали, че никога няма да могат да предприемат такава стъпка.
По-късно между приятелките се появили търкания и дошъл краят на близостта им, породена от нещастието. Всяка от тях заживяла свой собствен живот и Милдред Данвил започнала да вижда Хелън Бартслър в нова светлина.
Наблюденията, отразени в дневника, постоянно охладняваха и накрая разочарованата Милдред Данвил даваше окончателната си точна преценка за Хелън Бартслър — студена, пресметлива, себелюбива, отмъстителна жена, чиято първоначална щедрост се бе оказала част от зловещия й план да „си разчисти сметките“ с омразния свекър — Джейсън Бартслър.
Вече не само Дела, но и Мейсън четеше с интерес.
Изглежда, че Милдред Данвил бе имала някаква житейска философия, изградена с цената на големи мъки, тъй като животът не й бе дал друга възможност, но все пак тази изстрадана философия й бе дошла на помощ, когато Хелън Бартслър скрила детето й, отказвайки да сподели плановете си за него.
Милдред отишла при адвокат и той я уверил, че няма никакви законни права. Прочитайки тези редове, Мейсън промърмори:
— Очевидно не й е повярвал, помислил е, че си измисля.
— Е, не можеш да го обвиниш — отвърна Дела. — Милдред съзнателно е предоставила на Хелън Бартслър правото на притежание — ако този термин може да се употреби за дете. Не е ли трагично, шефе? Помисли си за тази майка, която, след като е преживяла толкова, изведнъж разбира, че не може да вижда рожбата си.
Мейсън кимна.
— Хайде да погледнем последните записки. Те биха могли да хвърлят известна светлина върху случилото се.
— О, шефе, нека да не прескачаме средата. Нека…
Мейсън бързо прелисти страниците и поклати глава.
— Не знам кога сержант Холкъм ще започне контраатаката си. Да се опитаме да разберем каквото можем за събитията, довели до убийството.
— Шефе, струва ми се, че не бива да пропускаме да разберем как се е запознала с Даяна и… каква е тайната в живота на Даяна.
— Вярно — съгласи се Мейсън. — Дай да видим. Това е станало преди около две години, нали?
Адвокатът прехвърли набързо страниците и посочи:
— Ето.
В дневника се разказваше за срещата с Даяна и се обрисуваше тогавашния й вид — измъчена, тревожна, бягаща от нещо, което не може да забрави. Споменаваше се истинското й име и се загатваше за убийството на съпруг.
— Боже мой! — възкликна Мейсън. — Спомням си този случай! За известно време съпругата беше под подозрение. Не я арестуваха, но десетки пъти я викаха в полицията на разпит. Случаят беше в Сан Франциско и досега остана нерешен. Значи ето какво е заплашвало Даяна. С тези факти Холкъм направо би я разпънал на кръст.
Мейсън отново се върна към дневника и зачете как Даяна потърсила при старата си приятелка Милдред Данвил убежище от любопитните погледи на хората в стремежа си да забрави премеждията си и на свой ред да бъде забравена. Милдред й предложила да заживее под ново име и в нова среда. По това време Милдред била радиоактриса. Убедена, че с хубавия си глас Даяна също ще може да си изкарва прехраната по този начин, тя я представила в студиото и й помогнала да получи някои малки роли.
— Е — въздъхна Мейсън, — ето го тук черно на бяло. Само да му падне, сержант Холкъм веднага ще го предаде на вестниците и с Даяна е свършено.
— Нима могат да използват стария случай като доказателство? — заинтересува се Дела.
— Няма да е необходимо. Вестникарската кампания ще унищожи момичето още преди да стигне до съдебните заседатели.
— Какво ще правиш? — разтревожи се Дела Стрийт.
— Ще се опитам да разбера защо насиненото око на Даяна е довело до убийството на Милдред — заяви Мейсън.
— Мислиш ли, че е така?
— Изглежда, има някаква определена връзка.
Мейсън разлисти страниците и се намръщи разочаровано.
Последната записка, от двайсет и четвърти, бе твърде кратка: „Казват, че влезлият във владение е по-силен от закона, и аз ще се възползвам от това.“
Дела Стрийт погледна към Мейсън. В куфарчето му имаше дебел кафяв плик. Той го извади, написа отгоре домашния адрес на Дела Стрийт, залепи марки, пусна го в пощенската кутия пред хотела и си отдъхна.
— Готово.