— А сега какво? — попита Дела Стрийт. Мейсън се засмя.
— Отиваме направо в кантората, да не би да потрябваме на сержант Холкъм. Много по-добре е да приключим с това сега, отколкото да чакаме до среднощ проклетият глупак да ни измъкне от леглата, защото имал заповед.
— Дойде моментът да поиграем по гайдата му, така ли?
— Сега ние ще свирим, а сержант Холкъм ще играе по нашата гайда — ухили се Мейсън.
Двамата се качиха в колата и адвокатът бавно подкара към кантората си.
— По дяволите, Дела, трябва да има някаква причина, нещо… О, господи!
— Внимавай! — изпищя Дела.
Мейсън рязко завъртя волана, избягна идващата насрещна кола, отби към тротоара и изключи мотора. Дела Стрийт го погледна тревожно.
— Заспа ли, какво ти стана?
— Боже мой, Дела! Открих отговора.
— Отговора на какво?
— На цялата тази проклета история, а трябваше да го разбера много по-рано. През цялото време е бил пред очите ни.
— Какво искаш да кажеш? — недоумяваше Дела.
— Ами, разбира се, Дела, спомни си разказа на Даяна за насиненото й око — заобяснява Мейсън. — Тя сигурно е повторила на Милдред по телефона съвсем същото…
Наблизо се чу предупредително ръмжене на сирена, която все още не беше набрала достатъчно мощ, за да завие пронизително, и накара Мейсън да вдигне поглед.
Две полицейски коли ги обградиха — отпред и отзад.
— Ох — въздъхна Дела.
Зад тях стоеше обикновена радиопатрулна кола, но пътят им отпред бе препречен от специална полицейска кола. Пръв от нея се втурна в атака сержант Холкъм, последван от лейтенант Траг.
Мейсън извади табакерата от джоба си и я поднесе към Дела.
— Искаш ли?
Адвокатът палеше цигарата на секретарката си, когато разяреното лице на сержант Холкъм се появи в Рамката на прозореца.
— Какво, по дяволите, си позволяваш? — изрева той Войнствено.
— Паля цигара — отговори Мейсън.
— Тръгвайте с мен в Управлението.
— Имаш ли заповед?
— Не ми трябва.
— Защо?
— Ти извърши углавно престъпление.
— Престъпление? — Мейсън повдигна вежди учудено.
— Кражба.
— Стига глупости, сержанте — възрази Мейсън. — Трябва да си по-внимателен. Дори в полицейската ти книжка с инструкции пише да се държиш по-добре.
— Кражба с взлом — продължи сержант Холкъм. — И не си въобразявай, че не мога да го докажа. Хванахме оня боклукчия. Каза ни как си го подкупил за петдесет долара да секачи горе и да измами човека от охраната да ти даде боклука. Предполагам, че това, което си търсил, е било в парчето хляб.
— И това се нарича кражба с взлом? — разсмя се Мейсън.
— Кражба чрез измама.
— Но нали вашият човек е дал на боклукчията парчето хляб?
— Е, тогава е незаконно присвояване.
— Не — заяви Мейсън, — точно обратното. Има закон за изоставена собственост, която е съвсем различна от собствеността, оставена на съхранение. Парчето хляб е било изхвърлено и доброволно дадено. Но ти, сержанте, забравяш, че аз представлявам Даяна Риджис и че тя ще подаде молба писмото на Милдред Данвил да бъде официално признато за нейно последно завещание. Ще поиска също така да бъде определена за изпълнителка на завещанието. При тези обстоятелства и като имаме предвид факта, че Даяна е единствената наследница според завещанието на Милдред Данвил, аз не само имам право, но съм и задължен да взема някои нейни лични вещи.
— Е, няма да спорим за формалности — не се предаде Холкъм. — Вече си навлече белята и…
— Разбира се — намеси се лейтенант Траг спокойно, — щом Мейсън застава на позицията, че е взел парчето хляб на съхранение като част от имуществото, ние ще прегледаме дневника, сержанте, и ако се окаже, че са укрили доказателство, тогава…
— Какво доказателство? — прекъсна го Мейсън.
— Не знам.
— По-добре първо разбери, лейтенанте.
— Не прекалявай, Мейсън — предупреди го Траг.
— Нямам такова намерение. Ако става дума за някакъв дневник, лейтенанте, не разбирам как можете да го смятате за доказателство. Не ми е ясно дори как можете да го представите в съда, независимо какво пише в него. Както и да е, сигурно вие си знаете работата. А между другото мога ли да ви попитам как успяхте да ме откриете толкова бързо?
— Обявихме обща тревога по радиото — отвърна Траг мрачно. — Веднага щом колата откри номера ви, ни съобщиха и ви проследиха по радиотелефона.
— Действително това е голяма работа — рече Мейсън. — Огромно предимство за полицията.
— Остави шегите — прекъсна го сержант Холкъм. — Къде е дневникът?
— Не бих те излъгал, сержанте — увери го Мейсън, — защото това ще означава, че укривам дневника, а това не бих направил, за да не би случайно да се окаже, че е доказателство.