— Спомняте ли си името й? — попита Мейсън нехайно.
— Да, казваше се Кенард и притежаваше по-скоро неразработен участък, отколкото мина. С други думи, имаше изгледи за добро находище, непроверени обаче на практика, а мен такива сделки съвсем не ме интересуват.
Мейсън наблюдаваше внимателно Бартслър и пушеше мълчаливо, лицето му беше като издялано от гранит.
— Вашата посетителка, мисис Дж. С. Кенард, живее на Лоблъцд Авеню три хиляди шестстотин деветдесет и едно — заяви той. — До деня, в който ви е потърсила, тя се е занимавала с една твърде интересна и дори необичайна дейност. Може би трябва да го наречем професия.
— Каква именно? — заинтересува се Бартслър. — И откъде знаете толкова много за нея?
— Организирала е детска градина. Това говори ли ви нещо?
— Така ли! — едва ли не извика Бартслър. — Искате да кажете, че е възможно да знае нещо за моя внук? Тя…
— Имаме всички основания да предполагаме, че вашият внук й е бил поверен — продължи Мейсън. — А след посещението си при вас тя е изчезнала. Та престанете да увъртате и…
Ръката на Бартслър се стрелна през масата, палецът му яростно натисна едно копче и някъде в съседната стая се раздаде звън.
— Точно така, ей сега ще разберем всичко — ядоса се той.
След миг Франк Гленмор подаде глава през вратата, видя посетителите и им се усмихна за поздрав.
— Добър вечер, мис Стрийт. Добър вечер, мистър Мейсън. Какво има, Джейсън?
— Влез, Франк, и седни — нареди му Бартслър. Нещо в тона му накара Гленмор да го погледне озадачено.
— Спомняш ли си мисис Кенард, която ни посети преди две-три вечери? — попита Джейсън без всякакъв увод.
— Да, една възпълна жена. Струва ми се, че накуцваше. Участъкът й се намира в района, който усилено се проучва напоследък…
— За какво ти каза, че иска да разговаря с мен? — продължи да пита Бартслър.
Гленмор повдигна вежди.
— Ами, естествено, за продажбата на мината си.
— И ти присъства, когато тя разговаря с мен?
— Да.
— През цялото време?
— Да.
— И за какво говори тя? Какво разисквахме?
— Ами, разбира се, мината й. Беше донесла проби, които ти показа, и документи за собственост, сведения за местонахождението и неща от този род. И…
— И ти присъства по време на целия разговор?
— Да.
— Кой я изпрати, когато си тръгваше?
— И двамата.
Бартслър се обърна към Мейсън:
— Нямаме достатъчно прислуга, та се оправяме сами както можем. Вярвам, че разбирате накъде бия?
Адвокатът кимна.
— Мога ли да попитам за какво е всичко това? — заинтересува се Гленмор с неприкрито любопитство.
— Мейсън смята, че мисис Кенард може би знае нещо за внука ми — обясни Бартслър.
— За… какво? — учуди се Гленмор.
— Внука ми — отвърна Бартслър, като наблюдаваше съдружника си с присвити очи. — Имам известно основание да вярвам, че няколко месеца след смъртта на сина ми жена му е родила дете. Това стана ясно в съда днес.
— Ах… Господи! Боже мой, Джейсън, никога не си ми казвал… Минали са почти три години! Внук!
— И този внук е бил скрит от мен.
— Скрит? Не можа ли да получиш съдебно нареждане?
— Всъщност вдовицата на Робърт винаги е отричала съществуването на дете. Едва днес, на свидетелското място, призна.
Гленмор остана безмълвен. По лицето му съвсем ясно личеше, че думите на Бартслър силно са го разтърсили.
— Хайде, Франк, да се върнем към…
— Момента, в който тя дойде — прекъсна го Гленмор. — Спомням си съвсем ясно, защото в началото си помислих, че Даяна е пристигнала с нея. Даяна ми обясни, че не е, но…
Джейсън Бартслър подскочи на стола.
— Откъде знаеш, че не е дошла с нея, Франк?
— Ами и двете казаха… — Гленмор замлъкна, сякаш внезапно обзет от съмнение.
— Продължавай — каза рязко Бартслър. — Хайде да изясним това. Откъде знаем, че не са дошли заедно и не са измислили тази история? Има ли нещо, което доказва, че не са били заедно, Франк?
Гленмор произнесе бавно, като човек, който обмисля:
— Доказателства няма… Ако искаме да бъдем съвсем точни.
— Държа да бъдем съвсем точни — заяви Бартслър.
— Спомням си, че чух звънеца. Помислих си, че Карл ще отвори. Беше доста късно и реших, че може някой да търси него.
— Ясно. Продължавай.
— След като изчаках около минута или минута и половина, отидох до вратата.
— Чу ли се второ позвъняване?
— Струва ми се, че да, но не съм сигурен. Спомням си, че почаках, но после започнах да се тревожа, че човекът може да си отиде. Знаех, че Карл е на горния етаж и бях сигурен, че ще слезе.