— Да, запознахме се.
— Каква е тази история с Даяна? Никой досега не ми беше споменал и дума за това. Франк, защо, по дяволите, не ми съобщи, че е имало неприятности?
— Мисис Бартслър смяташе, че повече никога няма нито да видим, нито да чуем момичето. Беше убедена, че Даяна просто е избягала. Страхувах се, че подобна вест може да ви разтревожи.
— Ето че се наложи да се разтревожа. Даяна е чудесно момиче. Може би вие ще ми обясните какво се е случило, Мейсън?
— Доколкото разбрах — поде Мейсън, — тя сглупила да приеме поканата на вашия доведен син да излезе с него. В резултат на това била принудена да се върне вкъщи пеша. Там намерила в стаята си младежа и впоследствие била обвинена в кражба. Така я изплашили, че напуснала къщата посред нощ, облечена само с пеньоар, обувки на бос крак и кожено палто, което грабнала пътем от дрешника. Останала без никакви пари, храна и подслон.
Бартслър се ядоса:
— Още малко, и ще го изкарате като предумишлено убийство. Защо, по дяволите, е нужно да се преувеличава? Нали всъщност никой не я е изхвърлил от къщата?
— Така са я изплашили, че е напуснала.
— С какво?
— С физическо насилие, придружено със закана, че няма да е за последен път.
— От кого?
— От Карл Фреч и майка му. Те са я избутали от стаята й.
— А вие какво искате?
— Искам да ми се предадат вещите й, двуседмична предплата и извинение, както и уверение, че Даяна ще има препоръчително писмо от вас и че няма да бъде очернена пред бъдещ работодател. Искам в добавка и справедливо обезщетение за душевните страдания и мъки, които е претърпяла.
Бартслър се обърна към Гленмор:
— Би ли помолил жена ми да дойде заедно с Карл?
Гленмор се изправи с малко неочаквана за теглото си пъргавина и с котешки стъпки се измъкна от стаята — безшумно и бързо като плъзгаща се сянка. Прикрита радостна усмивка разтегли едва забележимо устните му.
— Преди всичко искам да получа дрехите и вещите й опаковани, за да й ги занеса — каза Мейсън. — Що се отнася до останалото, може би ще е добре да се посъветвате с адвоката си. Не бих желал да накърня интересите ви.
— И без адвокат ще се оправя — заяви Бартслър. — И не искам тя да напусне работа.
— Едва ли можете да очаквате, че ще остане при тези обстоятелства. Това би било невъзможно.
Бартслър помръкна.
— Всичко бих дал да не се бяха случили тези неприятности, Мейсън. Струва ми се направо необяснимо. Впрочем не чак толкова. Ще видим.
— Работата може да се окаже по-сериозна, отколкото предполагате — предупреди го Мейсън.
— Може би е така. Харесвам това момиче. Тя се интересува от текста, който чете. Влага чувство в него. Като правило платените четци мърморят така безизразно, че ти се доспива и не можеш да се откъснеш от убийствената монотонност на гласовете им — все едно, че пътуваш дълго със самолет и се мъчиш Да не заспиш от бръмченето на перките. Ето че идват жена ми и доведеният ми син.
Мейсън стана, за да поздрави майката и младежа. Мисис Бартслър се отличаваше с ледена елегантност. Кожата, косата и фигурата й показваха, че за тях се полагат постоянни грижи. Имаше вид на жена, която е на трийсет и пет, но спокойно може да мине за двайсет и осем годишна. Изглеждаше почти невероятно, че младият мъж до нея й е син.
Карл Фреч беше строен, чернокос, с грижливо поддържани бакенбарди, спускащи се на два сантиметра под ухото, както изискваше най-добрата холивудска мода. И макар донякъде да личеше, че е позьор, той се държеше с необикновено за възрастта си достойнство.
Джейсън Бартслър представи Пери Мейсън и след като отново седнаха, веднага се зае да обясни защо ги е повикал.
— Пери Мейсън — заяви той — е бил ангажиран от Даяна Риджис. Тя твърди, че е била изхвърлена от къщата почти без дрехи и при унизителни за нея обстоятелства. Вие двамата знаете ли нещо за това?
Без ни най-малко да промени непроницаемата маска на лицето си, мисис Бартслър отсече смразяващо:
— Знаем цялата история.
— Добре, каква е тя? — попита Бартслър.
— Разкажи му я ти, Карл.
Младежът махна презрително.
— Бих предпочел да не говоря за това.
— Ти знаеш фактите, Карл.
— Но тя е жена, мамо. Не мислиш ли, че е по-добре една жена да говори за друга?
— Добре — съгласи се мисис Бартслър. — Момичето изобщо не биваше да постъпва на работа тук. Тя, както научих, била актриса. Трябвало е да си знае мястото и да не мърда от него. Не е подходяща за семейство като нашето.
— Какво ви пречеше да я предупредите две седмици предварително, че трябва да напусне, и да го сторите по човешки? — промълви Бартслър.