Телефонът иззвъня.
Гленмор се обади и предаде слушалката на Мейсън.
— Вас търсят. Един клиент, който настоява, че трябва да ви съобщи нещо изключително важно.
— Да. Ало — поде адвокатът.
Пол Дрейк заговори:
— Слушай, Пери, не си въобразявай, че винаги можеш да разчиташ на такъв успех. Просто ни провървя. Открихме Търстън и той знае адреса й. Тя не се е сетила, че някой може да направи опит да се свърже с нея чрез Търстън. Изглежда, той е възлюбления й приятел. Оставила му е новия си адрес веднага щом се е изнесла.
— Той знае ли защо го е сменила?
— Искаш да кажеш защо е изчезнала?
— Да.
— Не. Вземи молив и си запиши адреса. Аз ще задържа Търстън, за да не може той да й съобщи, че я търсят.
— Като го заведеш на вечеря, предполагам — подсказа Мейсън.
Дрейк се изкиска.
— Точно това си мислех да направя — призна той. — Поканих го да дойде с нас на вечеря.
— Ох, този твой стомах! — изпъшка Мейсън. — Какъв е адресът?
— Отседнала е при сестра си, която се казва Ръфин, на булевард Килман хиляда сто деветдесет и едно. А сега, моля да ме извиниш, Пери, защото ми се струва, че мистър Търстън е гладен, и не бих искал да го изпускам от погледа си. Ще поръчам чудесни дебели крехки пържоли с пържени картофи, коктейли, салата, пай с кайма — всичко това на служебна сметка. Чудесия! А ти как си, как ти се отразява шоколадът?
От другата страна на линията се чу изщракване. Мейсън затвори телефона и се обърна към Бартслър:
— Според мен или внукът ви е при тази жена, или тя знае къде е — при положение, че наистина имате внук. Исках да разбера какво се крие зад нейното посещение и това е единствената причина, поради която ви потърсих.
— На всяка цена ще го разберем — заяви Бартслър.
— А какво е правил Карл Фреч в апартамента на Даяна? — попита Мейсън.
— Каза, че не е ходил там — отвърна Бартслър. — Продължава да твърди, че бил излязъл с някакво момиче. Паркирали колата и излезли. Някой откраднал колата. Най-накрая каза името на момичето. Полицията провери. Тя потвърди и така свърши всичко.
— Ние тръгваме — съобщи Мейсън. — Ако разберете, че Карл е разговарял с мисис Кенард, моля, съобщете ми. Ще ви бъда много благодарен.
— Непременно — обеща Бартслър, — но след като открия жената. Няма да ви издам къде се намира тя, Докато не разговарям с нея. Тук вече интересите ни се разделят.
— Ясно — рече Мейсън. — А сега ще ви пожелаем Лека нощ. Много работа ни чака.
Джейсън Бартслър ги придружи до вратата.
— Мисля, че сме доста близко до финала — заяви той, преди да затвори.
Навън в колата Дела забеляза:
— Нито думица за примирието с Хелън. Мейсън кимна, потънал в размисъл.
— Пол ли се обади?
— Аха.
— Открил ли е мисис Кенард?
— Мисля, че да.
— Сега там ли отиваме?
Мейсън рязко сви зад ъгъла.
— Право там.
Дела Стрийт въздъхна:
— Моля те, шефе, подай ми едно от онези шоколадчета.
19
Колата на Мейсън зави по булевард Килман. Дела Стрийт следеше номерата.
— Девет хиляди… десет хиляди… единайсет хиляди… това трябва да е — къщата със светлата мазилка ей там вляво.
Мейсън закова колата до тротоара, загаси светлините и изключи мотора. Нощта беше студена и ясна и звездите, блеснали с пълната си прелест, сякаш приближаваха земята по-близко до себе си.
Мейсън и Дела Стрийт се изкачиха по стълбите и позвъниха. Зад затворената врата се чуха стъпки. Напрегнал слух, адвокатът веднага долови неравномерните им удари — една тежка и след това една лека, една тежка — една лека, една тежка — една лека. Пръстите на Дела Стрийт докоснаха ръката му.
— Боже мой, шефе — прошепна тя, — това е някой, който куца.
Вратата се отвори.
Една възпълна жена с прошарена коса и проницателни решителни очи, около които се разпростираше мрежа от фини бръчки, придаващи на лицето й доброжелателно изражение, им се усмихна.
— Мисис Ръфин? — попита Мейсън.
— Не — отвърна тя. — Съжалявам, мисис Ръфин я няма.
По лицето на Мейсън се изписа разочарование.
— Много жалко. Трябваше да я видя по работа — въз връзка с едно наследство.
— Наследство? — възкликна жената и наостри уши. Мейсън кимна.
— Един роднина, който… Е, може би е по-добре да изчакам мисис Ръфин…
— Аз съм сестра на мисис Ръфин, мисис Дж. С. Кенард. Може би щом за нея има наследство, ще има и за мен.
— А, вие ли сте мисис Кенард? — отвърна Мейсън, като извади от джоба си бележник и започна да развръща страниците. — Защо съм си записал, че живеете на авеню Лоблънд?
— Заповядайте, влезте. — По лицето на жената се появи широка усмивка. — За няколко дни съм на гости при сестра си. Не беше добре, е, недотам, че да пази стаята, просто нерви. И аз реших да й помагам в домакинството за известно време.