— Няма значение — отвърна Мейсън, — важното е тук да е тъмно.
— Защо?
— Така сме чудесни мишени за всеки, който реши да стреля през прозореца.
— Боже мой, шефе! Мислиш ли, че има такава опасност?
— Възможно е — промълви Мейсън. — Не знам в какво точно се замесваме, но като цяло картината започва да ми се изяснява.
— Хайде, шефе, изплюй камъчето. Шшт, тихо, Робърт. Всичко е наред. Аз съм Дела Стрийт и съм приятелка на майка ти. Искаш ли да отидеш при мама?
Това накара детето отново да заплаче.
— Искам мама — хлипаше то.
— На гости ли беше тук? — запита го Мейсън.
— Искам мама — изплака детето сънено.
Хайде, шефе — подкани го Дела Стрийт, — казвай какво става.
— Целият случай беше ясен като на длан, а аз не го виждах.
— Защо?
— Защото не взех предвид нещо, което е толкова просто, че не му обърнах внимание.
— Кое?
— Времето.
— Какво общо има това?
— Да се върнем към нощта на двайсет и шести. Даяна се е прибрала от разходката след десет часа.
— Е, какво от това? Искам да кажа: защо е толкова важно?
— Тя видяла мисис Кенард, която току-що била пристигнала. Даяна се качила на горния етаж. Намерила Карл в стаята си. Скарали се. Карл много спокойно и умело я ударил по окото и след това излязъл. Даяна изпаднала в лека истерия. Сложила си студени компреси на лицето. Полежала във ваната, докато спаднат оттоците на краката й, избърсала се и си обула обувките си, защото била забравила да вземе чехлите си в банята, облякла пеньоара си и след това се скарала с мисис Бартслър, вследствие на което изтичала на долния етаж. Облякла палтото си, което било в дрешника, и тръгнала да излиза, когато чула гласове. Решила, че не бива да се показва с подутото си око, и изчакала в дрешника около десет-петнайсет минути всички да се разотидат, за да поговори с мистър Бартслър. И после, когато си мислела, че всичко е наред, отворила вратата, за да излезе, и видяла, че Бартслър и Гленмор тъкмо изпращат мисис Кенард до вратата. И тъй като не искала мисис Кенард да види насиненото й око, избързала и излязла преди тях и тръгнала към аптеката на ъгъла. Оттам решила да отиде в апартамента си и да прекара нощта в него. Открила, че няма в себе си дори пари за телефон, и тръгнала пеша. Стигнала до апартамента и нямала ключ. Не искала да буди домоуправителката, за да й отключи, защото болезнено съзнавала, че е облечена с дълго кожено палто, под него пеньоар, обувки и нищо друго. Затова отишла на автобусната спирка и чакала Милдред да се върне в апартамента. От време на време звъняла на Милдред с монетата, която взела от някакъв непознат.
— Е? — не се стърпя Дела, щом Мейсън замълча.
— Събери всички тези факти, Дела — настоя Мейсън, — и обърни особено внимание на времето. Свържи го с това, което знаем сега, и ще видиш защо е толкова абсолютно и крайно необходимо да отидем в дома на Джейсън Бартслър…
Щом чу познатата фамилия, детето отново се разплака.
— Недей, мило — успокои го Дела. — Не плачи. Затвори си очичките и поспинкай.
— Светни.
— Не, време е за сън.
— Искам мама.
— След малко ще бъдем при нея, пиленце.
— И леля Милдред.
— Да, миличко.
— Ти си много добра.
— Спинкай, спинкай, миличко.
— Искам чичкото да ми разкаже приказка.
— Не може. Чичкото има работа. Трябва да мисли.
— Защо?
— Защото трябва.
— За какво мисли?
— За много важни неща. Сега трябва да мълчиш.
— Разкажи ми приказка.
— Не знам приказки, пиленце.
— Разкажи ми за Джак и бобеното стъбло.
— Забравила съм я.
— А мама знае всичко за Джак и бобеното стъбло.
— Да, мило. Но сега не бива да говориш.
— Светни.
— Не може, трябва да стоим на тъмно. Искаш ли след малко да се повозиш в кола?
Мейсън стана и се приближи до прозореца. Повдигна щорите и погледна в двора.
— Шефе, я по-добре се дръпни от този прозорец.
— Искам да видя Дрейк, когато дойде — рече Мейсън. — В случай, че наистина дойде. Боже мой! Защо ли се бави? Чакай малко. Появиха се светлини от фарове иззад ъгъла… Стой така, Дела. Стой и не мърдай. Не е абсолютно сигурно, че това е Пол Дрейк. Не се движи. Искам да загася лампите в преддверието, така няма да ме видят, ако застана до вратата.
Мейсън угаси светлината в коридора и предпазливо се изправи до изхода. Завъртя ключалката и открехна вратата няколко сантиметра. С бързина, несвойствена за неговата спокойна, отпусната, добросърдечна природа, Пол Дрейк измъкна характерната си Фигура от колата и се втурна по пътеката към къщата.
Мейсън извика през рамо:
— Всичко е наред, Дела! Давай! По-живо!
Адвокатът отвори вратата.