— Къде е Даяна сега?
— Току-що си тръгна. Ще се върне в девет и половина, за да разбере дали приемаш молбата й. Навярно си забелязал, че започва да вали. Чувам капките по покрива.
— Тъкмо излизах да вечерям. Искаш ли да отидем да хапнем нещо?
— Благодаря, шефе, но вече ядох.
— Добре, радвам се, че Даяна си е намерила чантата.
— Дадох й двайсет и пет долара да й се намират — добави Дела Стрийт. — Каза, че ще дойде утре да ги върне. Извинявай за безпокойството, шефе, но ме загризаха съмнения, че може би ще искаш да си в течение.
— Правилно — похвали я Мейсън. — Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш да пиеш едно кафе или бренди?
— Не, благодаря. Очаквам Даяна в девет я половина и…
— Хайде, ела — настоя адвокатът. — Ще те закарам у вас в девет и половина.
Дела Стрийт се поколеба.
— Хайде. Няма нужда да се преобличаш. Ела както си и ще отидем в ресторантчето, където правят унгарски гулаш, ще пийнем вино и…
— Добре — засмя се Дела. — Но не успях да се преоблека след работа, а в този дъжд сега не ми се ще да се издокарвам.
— Добре, идвам след десет минути.
Мейсън затвори телефона и чу как тежкото трополене на дъждовните капки по навеса над балкона премина в зъл, дрезгав тътен.
5
Дъждът все още шибаше предното стъкло на колата, когато Мейсън спря пред жилището на Дела Стрийт. Не беше преставало да вали през цялото време, докато двамата вечеряха и разговаряха в ресторанта.
— Колко е часът, Дела?
— Точно девет и двайсет и шест.
— Имаме още четири минути. Кажи на момичето, че не мога да си играя на гоненица из предградията с непознати клиентки. Освен това не съм в състояние да взема страна, която е в противоречие с интересите на Джейсън Бартслър. От неговата бележка разбрах, че той е уредил всичко със снаха си. Ех, че дъжд! Чуй как бие по покрива на колата… Напомня ми за нещо. За какво, по дяволите?
Дела Стрийт, която се бе приготвила да отвори вратата, се спря и попита разтревожено:
— Нещо свързано с работата ли?
— Не. Нещо приятно, нещо, което — да, сещам се. Напомня ми за поройния дъжд, който се излива върху покрива на едно заведение в тропически стил. Приблизително на всеки десет минути там сякаш настъпва потоп. Искаш ли да те заведа да потанцуваме, Дела?
— Да, но какво ще правим с Даяна?
— Ще я почакаме тук, в колата — реши адвокатът. — Тя трябва да се появи през следващите четири-пет минути.
Мейсън извади табакерата си, двамата взеха цигари и запалиха. После се отпуснаха на седалките и запушиха мълчаливо, заслушани в барабаненето на дъжда върху покрива на колата и потънали в безмълвието на пълното разбирателство.
Мейсън протегна ръка и прегърна Дела. Тя се сгуши до него и отпусна глава на рамото му.
— Странен случай — проговори адвокатът. — Обикновено жената вижда в детето си връзката, която я сближава с родителите на съпруга и. То я прави част от семейството — (един от най-важните му членове. А тук положението е точно обратното.
— Хелън Бартслър сигурно много мрази Джейсън — заключи Дела.
Мейсън дръпна дълбоко от цигарата си и огънчето й проблесна.
— Няма друго обяснение. Чудя се какво ли е направил, след като си тръгна от кантората. Интересно защо ми изпрати този чек.
— Сигурно е отишъл при Хелън и е използвал новата трактовка на случая, която ти му предостави, за Да я накара да му каже къде е детето.
— Сигурно.
Отново настъпи тишина. Изведнъж Дела погледна часовника си.
— Боже мой, шефе! Десет без петнайсет е.
Мейсън посегна към ключа.
— Няма да чакаме повече, Дела.
— Горкото момиче — въздъхна секретарката. — Надявам се, че не сме я изпуснали. Дано не сме се разминали.
— Чудя се какво толкова важно става в дома на Хелън Бартслър — замисли се Мейсън. — Слушай, Дела. Ще се отбием при нея. Ще стигнем там малко след десет, ще разберем каква е работата и отиваме да танцуваме.
— Така би било най-добре — отдъхна си Дела Стрийт. — Има нещо в Даяна, което не мога да забравя. Имам чувството, че животът й е нанесъл няколко силни удара и тя едва сега започва да се изправя на крака.
Мейсън включи колата на скорост.
— Добре, Дела, тръгваме.
Те се движеха бързо въпреки поройния дъжд, който поотслабна, когато навлязоха в долината Сан Фернандо.
— Ако продължава така, водата ще залее пътя. Земята не може да я попие толкова бързо. Мисля, че булевард Сан Фелипе започва някъде тук отдясно… Да, ето го. Кажи ми пак номера.