Студеният дъжд продължаваше да се лее непрекъснато и монотонно, поради което сухата топла струя, излъчвана от отоплението, беше още по-приятна. Гумите свистяха по безлюдните улици.
С широк завой Мейсън пое по Олив Крест Драйв и включи на втора скорост, тъй като пътят залъкатуши по стръмния склон на един хълм, преди да навлезе в равна живописна местност. Светлините на града проблеснаха за миг в подножието, сетне гледката изчезна зад редица от къщи, покрай които Мейсън профуча, устремен към търсения адрес.
Пред номер 2312 беше паркирана кола и някаква жена седеше в нея. Мейсън се приближи и я огледа доколкото можа при оскъдното осветление на таблото.
После спря колата до нейната и се зае да наблюдава напразните й опити да запали мотора.
— Неприятности ли имате? — попита той. Тя го стрелна с подозрение, но като видя Дела Стрийт до него, кимна й се усмихна. Мейсън паркира колата си отпред, излезе, заобиколи и застана до нейната врата.
— Повредено ли е нещо?
— Не знам. Просто не ще да запали.
— Да имате случайно фенерче?
— Нямам.
— Няма значение, аз имам.
Той се върна до колата си и извади фенерчето.
— Хайде да вдигнем капака и да погледнем… Ще прекъсна една от тези жици и ще я приближа до свещта. Сега натиснете педала и включете — да видим дали дава искра.
— Повредата е в електрическата система — заяви Мейсън след малко. — Не се получава искра. Може би е попаднала вода в разпределителя.
Мейсън свали капачката на разпределителя, сетне я постави обратно на мястото й и се обърна отново към младата жена, която го посрещна с настойчив въпрос в очите.
— Да нямате разправии вкъщи? — засмя се адвокатът.
— Какво искате да кажете? — настръхна тя.
— Някой нарочно е повредил колата ви. Палецът на разпределителя е свален. Докато не го подмените, няма да можете да тръгнете, освен ако не ви теглят.
Лицето на жената се разкриви в гримаса на раздразнение.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — предложи Мейсън.
— Имате ли въже за теглене?
— Да, но ще ви бъде доста трудно по нанадолнището при тези хлъзгави пътища. Трябва да умеете да карате зад друга кола. Теглили ли са ви друг път?
— — Не.
— Мога да ви закарам където искате, но първо трябва да задам някой друг въпрос на хората тук. Кой беше номерът, Дела?
— Две хиляди триста и дванайсет — отвърна тя.
— Ще взема фенерчето да проверя — заяви Мейсън. — Трябва да е някоя от тези къщи.
— Точно пред нея сте — рече жената.
— А, така ли?
— Ако не е тайна, кого искате да разпитате в тази къща?
По лицето на Мейсън се изписа учудване.
— Случайно излизам оттам — продължи жената.
— Нима! Позволете ми да ви се представя. Казвам се Мейсън. Адвокат съм и…
— Да не сте Пери Мейсън?
— Същият.
— О!
— Разследвам един случай по поръчение на мой клиент. Разбрах, че мога да открия следа, и то много важна, на този адрес.
Младата жена явно се развълнува.
— Бихте ли ми казали… за какво се отнася случаят?
— Защо не — отвърна той. — Разследвам изчезването на едно дете. Едно…
— Мистър Мейсън, как открихте този адрес?
— Това е нещо, което нямам право да кажа.
— Да не сте ангажиран от… от един човек, чието първо име е Джейсън?
— Изглежда, че знаете нещо по въпроса — усмихна се адвокатът.
— Права ли съм? — настоя тя.
— Е, откровено казано — призна Мейсън, — има вероятност мистър Джейсън Бартслър да ме ангажира за проучването на някои факти във връзка със сина му и евентуално с внука му, но засега още не го е направил. В момента съм зает с разследването на определена хипотеза относно едно убийство.
— Убийство?
— Да.
— Но, мистър Мейсън, аз… Кой е убит?
— Една млада жена на име Милдред Данвил.
Настъпи кратка тишина, после жената в колата заяви:
— Аз съм Хелън Честър Бартслър. Бях омъжена за Робърт Бартслър.
— Аха! — възкликна Мейсън.
— Предполагам, че сте тук, за да разпитате Ела Броктън?
Тя успя да зададе въпроса си с подкупващ тон, сякаш не разпитваше, а приканваше събеседника си да сподели с нея тайна. Мейсън остана безмълвен.
— Мисля, че няма да имате голяма полза от разговор с Ела точно сега, мистър Мейсън. Тя е разтревожена… Пък и не знае нищо… Мистър Мейсън, сигурен ли сте, че Милдред Данвил е убита?