— Полицията мисли така.
— Къде?
— На булевард Сан Фелипе. Май номерът беше шест хиляди седемстотин и петдесет.
— Боже господи, мистър Мейсън, та там живея аз.
— Наистина ли? — учуди се Мейсън и добави след миг: — Сигурно бихте искали да присъствате, когато разпитвам Ела Броктън.
Хелън Бартслър се измъкна от колата, стъпи на тротоара и затръшна вратата.
— Щом настоявате за разпит в този час, разбира се, че искам да присъствам.
— Хайде, Дела — каза Мейсън.
Тримата се отправиха под студения дъжд към малката едноетажна къща. Хелън Бартслър позвъни и почти веднага вратата се отвори от шейсетгодишна жена, висока, с приведени рамена, широка уста с тънки устни и разтревожени черни очи.
— Ела — заговори Хелън Бартслър, — това е мистър Пери Мейсън, адвокат… Не успях да разбера името на лицето, което е с вас, мистър Мейсън.
— Дела Стрийт, секретарката ми.
— Искат нещо да те питат, Ела — обясни Хелън Бартслър.
— Мене? Да ме питат? — повтори жената с уморен, равен тон, който с нищо не издаваше душевното й състояние.
— Да. Във връзка с…
— Момент — прекъсна я Мейсън. — Бих предпочел аз да задавам въпросите, мисис Бартслър, без да уточнявам какво ме интересува, преди да съм чул отговорите.
Хелън Бартслър се поколеба и се съгласи неохотно:
— Добре, щом настоявате.
— Влезте — покани ги Ела Броктън със същия равен, безизразен глас.
Влязоха в една стая, където пламъкът на газта гореше над изкуствените пънове и хвърляше весели отблясъци.
— Съблечете се. Ще закача палтата ви в антрето. Седнете — покани ги мисис Броктън.
— Дай да ти помогна, Ела — предложи Хелън Бартслър, взимайки шлифера на Дела Стрийт.
— Всички ще помогнем — намеси се Мейсън. — И моля ви, мисис Бартслър, не забравяйте, че държа да разпитам мисис Броктън, преди да е узнала каквото и Да било за случая.
— Вие не сте от полицията — възнегодува Хелън Бартслър. — Струва ми се, че мога да кажа на мисис Броктън каквото пожелая. Щом е извършено убийство, тя има право…
— Убийство! — възкликна жената и замръзна с ръка върху дръжката на вратата към антрето.
— Милдред Данвил — заяви Хелън Бартслър предизвикателно.
— Така й се пада! — откликна жената.
— Изглежда, сметнахте за необходимо да съобщите това на мисис Броктън — отбеляза Мейсън. — Предполагам, че имате причина.
— Не виждам защо изобщо трябва да се съобразявам с вас, мистър Мейсън.
— Чудесно! — отвърна адвокатът. — Сега всичко е ясно. Вие сте на едната, страна, а аз съм на другата.
— Точно така! — сопна се Хелън Бартслър. — Виж какво, Ела, този човек няма никакво право да ти задава въпроси и ти не си длъжна да му отговаряш.
— Абсолютно вярно — съгласи се Мейсън, — И нещо повече, трябва да ви предупредя и двете, че моите интереси може да са в разрез с интересите на мисис Бартслър и че тя присъства на този разговор по свое желание. Предлагам й да си отиде и да си намери адвокат, който да я представлява в случай, че тя има намерение да води борба.
— За какво да водя борба? — попита Хелън Бартслър.
— Укривали сте от хората дете, нали?
— Просто държах в неведение Джейсън Бартслър, че има внук — отвърна тя. — Не знам как е разбрал.
— А защо?
— Защото беше безкрайно жесток, злобен и непочтен. Не искам детето ми да бъде изложено на такова влияние. Запознах се с настоящата мисис Бартслър и сина й Карл — това са хора на място. А Джейсън ме смяташе за по-долна от прахта под краката му, за проститутка, която се интересува само от парите му. Както и да е, сега сметките ни са уредени… Май се разприказвах повече, отколкото трябва.
— Да, във ваш интерес е да мълчите — каза Мейсън. — Ще попитам мисис Броктън някои неща.
— А ти не си длъжна да му отговаряш — предупреди я Хелън Бартслър.
Те влязоха в хола и седнаха. Мейсън се държеше съвсем свободно — отвори табакерата си, предложи цигари на останалите, разположи се на стола и се обърна към мисис Броктън:
— Предполагам, че не възразявате. Виждам, че има пепелници наоколо.
— Моля, пушете.
— Какво знаете за малкия Робърт Бартслър? — заразпитва адвокатът.
Ела Броктън хвърли бърз поглед към мисис Бартслър.
— Тя се грижеше за него — намеси се Хелън Бартслър. — До момента, в който Милдред го отвлече.