— Вижте какво, мисис Бартслър, мисля, че ще е по-добре да не отговаряте на въпросите вие. В края на краищата аз се опитвам да разпитам мисис Броктън.
— Нямате никакво право да ми нареждате какво да правя и какво да не правя.
— Как е била убита Милдред Данвил? — заинтересува се Ела Броктън.
— Някой я е застрелял в тила.
Черните очи на възрастната жена проблеснаха.
— Сама си е виновна.
— Ела? — възкликна Хелън Бартслър.
— Така е — настоя жената със същия упорит, безизразен глас.
Изведнъж Хелън Бартслър реши:
— Мисля, че е по-добре н двете да си мълчим, Ела.
— Откога не сте виждали детето? — обърна се Мейсън към Ела Броктън.
— Откакто Милдред Данвил го отведе. — Този път в гласа на жената прозвуча горчивина. — Предупредих мисис Бартслър какво може да се случи. Стана ми ясно веднага щом видях израза на лицето й онзи ден, когато дойде да вземе детето.
— Достатъчно, Ела — отсече Хелън Бартслър.
Мейсън се облегна назад и запуши мълчаливо.
Хелън Бартслър впи в него студения си проницателен поглед. Под бялорусите й, почти невидими вежди очите й се взираха, без да мигнат.
— Добре — заяви Мейсън. — Мога да получа тези сведения от другаде. Хайде, Дела, да тръгваме.
Двамата бяха на половината път към изхода, когато Хелън Бартслър се обади:
— Как разбрахте за Робърт?
— Изглежда, този въпрос много ви тревожи — засмя се Мейсън.
— Честно казано — да.
— Мисля, че ще е най-добре да се посъветвате с адвокат.
— Вече го направих! — Очите й светнаха тържествуващо. — Знам правата си.
— Като вдовица на Робърт Бартслър?
— Да, и като вдовица на човек, който е изчезнал по време на военни действия. Ако искате да знаете, мистър Мейсън, с Джейсън Бартслър успяхме да постигнем пълна спогодба по въпроса.
— В брой ли?
— Не съм казала такова нещо.
— Спогодбата подписана ли е?
— Ще бъде веднага щом… По-добре да ви оставя сам да разберете това, като сте толкова умен.
— Благодаря, така и ще направя. Хайде, Дела, да вървим.
Хелън Бартслър последва Мейсън и Дела Стрийт до вратата.
— Не зададохте никакви въпроси за подробностите около убийството — отбеляза Мейсън с усмивка. Пропуснахте ли?
— Какво искате да кажете?
— Ами кога и къде е бил Намерен трупът и тъй нататък. Хората понякога задават такива въпроси, ако бъде намерен труп близо до дома им.
— Вас не бих попитала!
— Забелязах това. Лека нощ. Вратата се затръшна с негодувание.
Мейсън помогна на Дела Стрийт да се качи в колата, зави обратно и се спусна стремглаво по стръмния склон, за да спечели време. После спря пред една денонощна закусвалня и поръча на секретарката си:
— Дела, обади се по телефона в отдел „Убийства“. Поздрави лейтенант Траг от мен и му кажи, че Хелън Бартслър, която живее в къщата на булевард Сан Фелипе шест хиляди седемстотин и петдесет, може да бъде намерена на Олив Крест Драйв две хиляди триста и дванайсет, но ще трябва да побързат.
— Нещо друго? — попита Дела.
— Ами — поде Мейсън шеговито — можеш да му предадеш моите почитания и да го попиташ, дали възнамерява да ни поставя нови клопки.
8
Колата на адвоката спря пред жилището на секретарката му. Мейсън я притисна към себе си и нежно й пожела:
— Лека нощ.
Тя затвори очи и подаде устни. След няколко секунди Мейсън я пусна, излезе от колата, заобиколи и отвори вратата откъм нейната страна.
— Уморена ли си? — попита той.
— Малко.
— Поспи по до късно сутринта. Между другото — добави той с пресилена небрежност — нали спомена, че си взела ключовете на Даяна. Я по-добре ми ги дай.
Дела Стрийт затършува из чантата си и извади ключовете от апартамента, както и малкия ключ от пощенската кутия, който беше прикачен към тях.
— Хайде, влизай в колата — рече тя. — И изобщо не си въобразявай, че с този изкуствен небрежен тон си ме заблудил. Ако възнамеряваш да ходиш там, идвам и аз.
— Студено е, вали, а и…
— Нито ми е студено, нито ще ми стане нещо от малко дъжд. Изсуших се и се загрях като препечена филийка. Хайде. Няма начин да ме разубедиш.
Мейсън се поколеба.
— Знаеш, че не разполагаме с много време — напомни му Дела Стрийт. — Полицаите не са чак толкова тъпи.