— Не ме интересува личното ви мнение, докторе, а преценката ви, произтичаща от установените от вас факти. Правилно ли ви разбрах, че е възможно смъртта да е настъпила осем-девет часа преди да видите трупа?
— Да, може да се приеме, но е почти невероятно.
— Кои са най-широките граници, в които смятате, че е възможно да е настъпила смъртта?
— Ами най-късно в десет и половина и най-рано в шест часа предната вечер, ако държите да стигаме до абсурдни и крайни предположения.
— В шест предишната вечер ще рече седем часа преди да прегледате трупа?
— Да.
— Като казахте девет часа, всъщност не бяхте напълно убеден, че това е възможно, нали, докторе?
— Това е крайната граница на най-невероятната възможност.
— Но макар и малка, все пак съществува вероятност смъртта да е настъпила осем часа преди момента на прегледа.
— Ако ще стигаме до крайности при тълкуването на доказателствата по делото — да, съществува.
— Медицинските доказателства ли подразбирате, докторе?
— Да.
— Тогава можем да приемем, че крайните граници на времето, в което е настъпила смъртта, са осем-девет часа преди прегледа в един часа след полунощ. Така ли е?
— Мм, да, ако затворим очи за вероятностите.
— Благодаря ви — приключи Мейсън, — това е всичко.
Клод Дръм продължи с разпита на лекаря.
— Вашите отговори на въпросите на мистър Мейсън — усмихна се той ободрително на д-р Пърлън — се отнасяха до крайните граници, нали?
— Напълно.
— Границите, в които е възможно смъртта да е настъпила при най-необичайните, най-невероятните от медицинска гледна точка обстоятелства?
— Точно така. Обстоятелства, които са невъзможни, едва ли не фантастични.
— Тогава, докторе, бихте ли определили в кой период най-вероятно е настъпила смъртта? Моля ви да изхождате не от мнението си, а от тълкованието на медицинските факти.
— Смъртта най-вероятно е настъпила четири-пет часа преди момента, в който видях трупа.
— И на какво се основава това заключение, докторе?
— Отчасти на степента в развитието на rigor mortis1.
— И каква беше в случая тя, докторе?
Лекарят се поизпъчи на стола — бе се почувствал в свои води.
— Rigor mortis се проявява първо в челюстите, обикновено три до пет часа след смъртта. После се разпространява по мускулите надолу към врата, гръдния кош, ръцете, корема и краката. В трупа на убитата rigor mortis се наблюдаваше първоначално само в мускулите на челюстта, но преди да извърша по-подробна аутопсия, аз изчаках, за да преценя скоростта, с която се развива. Въз основа на това смятам, че смъртта е настъпила четири до пет часа преди прегледа. С други думи, в периода между осем и девет предишната вечер.
— Благодаря ви — каза Дръм с тон на джентълмен, който се обръща към друг джентълмен. А усмивката му показваше както на съдията, така и на свидетеля, че опитите на един непочтен адвокат да внесе неяснота в ситуацията са били умело осуетени.
— Предполагам — приключи той, — че мистър Мейсън няма какво повече да пита.
— Имам един-единствен въпрос — заяви Мейсън нехайно.
— Чудесно — отсече Дръм.
Усмивката, с която Мейсън се обърна към лекаря, беше леденостудена.
— Възможно ли е смъртта да е настъпила до девет часа преди вие да прегледате трупа, докторе?
— Както заявих — отвърна лекарят тежко и с достойнство — състоянието на rigor mortis е определящият фактор. Rigor mortis има свойството да се развива в най-общи граници във времето…
— Възможно ли е смъртта да е настъпила девет часа преди вие да прегледате трупа? — прекъсна го Мейсън.
— Опитвам се да обясня, мистър Мейсън.
— Не искам обяснения, искам отговор. Отговорете на въпроса ми и ако желаете, можете да обясните след това, но настоявам да отговорите на моя въпрос. Възможно ли е смъртта да е настъпила девет часа преди да прегледате трупа?
За момент настъпи напрегнато мълчание.
— Да или не? — подкани адвокатът. — Възможно ли е смъртта да е настъпила девет часа преди да прегледате трупа?
— Да! — почти изкрещя измъченият лекар.
Мейсън се усмихна на него и на Дръм. Сдържано, за разлика от разгневения свидетел, той сложи край на разпита:
— Благодаря ви, докторе, това е всичко.
Лейтенант Траг застана на свидетелското място, описа служебното си положение и опит, спомена продължителността на стажа си в отдел „Убийства“. После разказа как късно вечерта на двайсет и шести предишния месец, в деня на убийството, отишъл до жилището, което се намира на булевард Сан Фелипе шест хиляди седемстотин и петнайсет, където намерил трупа на Милдред Данвил, проснат зад къщата с лице в калта — валял дъжд вече от около три часа. На тротоара пред къщата лейтенантът намерил чанта, която впоследствие обвиняемата разпознала като своя собственост. В чантата имало освен обичайните женски принадлежности към хиляда и петстотин долара в брой, както и шофьорска книжка на името на обвиняемата.