Мейсън размени бърз поглед с детектива.
— Продължавайте, Реймс. Какво направихте?
— Попитах я къде живее. Не беше много далече — на около пет-шест преки, затова реших да я изоблича. „Добре — рекох, — щом твърдите, че колата е престояла само пет минути повече от разрешеното, оставете я тук, а аз ще ви откарам до апартамента, за да вземете чантата си и да ми покажете шофьорската си книжка, после ще ви върна обратно.“
— Как го прие тя?
— Не много добре — отвърна Реймс. — Веднага разбрах, че съм я хванал натясно, или поне така ми се стори, а рядко греша.
— И какво стана?
— Ами качи се с мен в колата. Не й се искаше, но или трябваше да го направи, или да плати глобата. Отидохме у дома й, тя отключи вратата и представете си, чантата й лежеше на масата. Отвори я и извади шофьорската си книжка.
— Проверихте ли отличителните белези?
— Разбира се, че проверих.
— И после?
— Почувствах се много глупаво — призна полицаят. — Много рядко правя такива тъпи грешки, така че я закарах обратно до колата й, пошегувахме се малко и й обясних, че след тази случка е по-добре винаги да носи шофьорската си книжка със себе си, формално погледнато, дори пет минути закъснение след разрешеното време за паркиране съставлява нарушение и макар този път да не я глобявам, да се пази да не я хвана отново. Премълчах, че работя по заместване и могат да минат два месеца, преди отново да дойда в този район.
— Спомняте ли си къде беше паркирана колата?
— Да. Случайно мога да ви покажа точното място — беше спряла само на сантиметър от един пожарен кран. Имате ли карта на града? Дайте да ви го посоча.
Дрейк разгъна голяма карта на града. Полицаят се наведе над нея, извади от джоба си малък химически молив, навлажни го, обиколи масата, за да се ориентира, и след това отбеляза малка точка върху картата.
— Точно тук. Ето го пожарния кран, а тя беше паркирала от тази страна. Престояла е поне час и пет минути, а може дори час и половина.
— В състояние ли сте да разпознаете младата жена?
— Мисля, че да. Доста хубава беше — руса, със синьо-зелени очи и облечена в синьо — много приятно момиче.
Мейсън отвори куфарчето си и извади оттам снимката на Милдред Данвил.
— Тази ли е?
— Изглежда позната. Трудно е само по снимка… Постойте, виждал съм тази снимка някъде. Хей, в какво ме забърквате вие?
— Просто се опитваме да ви накараме да разпознаете едно момиче по снимка — заяви Мейсън.
— Момент, момент. Снимката беше във вестниците. Я да я погледнем.
Реймс се обърна и взе един вестник от масата дъното на кантората на Дрейк.
— Дявол да го вземе! Не случайно снимката се видя позната. Разбира се, ето! Милдред Данвил, момичето, убито от русата си съквартирантка. Леле, леле, ама това може да се окаже много важно!
— Сигурен ли сте — настоя Мейсън, — че тази е младата жена, която ви заведе в апартамента си и ви показа шофьорската си книжка?
Реймс се усмихна.
— Е, мистър Мейсън, вие си гледайте вашата работа, аз ще си гледам моята. Редно е първо да докладвам в полицията, преди да давам повече сведения.
— Вашите показания са записани от стенографка, Реймс — обясни Мейсън, — и ще ви бъда благодарен, ако я почакате да възпроизведе записките си, за да ги подпишете.
— Стенографка ли? Къде?
— В съседната стая и стенографира чрез системата за вътрешна връзка. Нали знаете, когато е на собственото си бюро, може много по-точно да води бележки…
— Какво е това, клопка ли?
— Разбира се, че не — опита се да го успокои Мейсън. — Никой не е искал от вас нищо освен истината.
— Първо трябва да докладвам и няма да подпиша никакви показания, докато не получа разрешение от областния прокурор. Изпратете копие от записките си до него и…
— Направихте ли някакво изявление, което не отговаря на истината?
Реймс се ухили.
— Брей, че умен адвокат! Всичко е наред. Вие си гледайте вашата работа, аз ще си гледам моята. Довиждане, момчета.
— Спомняте ли си — продължи да разпитва Мейсън — приблизително по кое време се случи тази история?