— Лейтенанте, разговаряхте ли с обвиняемата относно следите от стъпки, които се виждат на тази снимка — веществено доказателство номер десет?
— Да.
— Къде?
— В Управлението на полицията.
— Да сте упражнявали някакъв натиск върху нея — с обещания или заплахи?
— Не, сър.
— Кой присъстваше?
— Фотографът, който направи снимките, помощник-следователят, един от сътрудниците ми и обвиняемата.
— Вие бяхте ли там?
— Да, аз провеждах разпита.
— Даде ли показания подсъдимата и какви?
— Ще се опитам да възпроизведа точните й думи — поде Траг с ледена усмивка. — „Имах среща с Милдред на този адрес в десет часа, но пристигнах с колко минути по-рано. Видях колата си паркирана до къщата и разбрах, че Милдред е там. Платих си таксито, изкачих се по стълбите и позвъних на звънеца. Никой не отвори. Къщата беше тъмна. Това ми се стори доста странно, заобиколих къщата и почуках на задната врата. Отново никой не отвори. В задния двор видях пътека, която водеше към падинката под кокошарниците, и забелязах, че там лежи нещо. Знаех, че в жабката на колата имам фенерче. Отидох да го взема и се върнах. Тогава видях, че в падинката лежи човек. Слязох долу и коленичих до него. Беше Милдред — мъртва. Това е всичко, което знам. Едва тогава разбрах, че нещо се е случило.“
— Разговаряхте ли с обвиняемата за пистолета, който беше представен като веществено доказателство номер четири от страна на обвинението?
— Лично аз не — отговори Траг. — Разпитът е бил проведен от друг полицай — сержант Холкъм.
— А, да — спомни си Дръм. — Ще призова сержант Холкъм малко по-късно. Мисля, че засега това е всичко, лейтенант Траг. Защитата иска ли да продължи разпита?
Мейсън кимна, изправи се и започна:
— Лейтенант Траг, в момента, в който пристигнахте на местопрестъплението, валеше дъжд, нали?
— Да, сър.
— Силно ли валеше?
— Да, сър.
— И трупът беше открит в плитката падинка в задния двор?
— Да, сър.
— Падинка, в която се беше събрала доста вода?
— Да, сър, имаше вода.
— Вода, която се беше стекла от по-високите части наоколо?
— Не знам колко от водата се беше събрала по този начин. Мисля, че земята беше попила по-голямата част от дъжда — каза Траг предпазливо. — Но дъждовната вода би се стекла там от по-високите части.
— Сигурен ли сте в това?
— Да, сър.
— Обръщам вниманието ви върху снимката — веществено доказателство на обвинението номер седем, и ви питам дали дъждовната вода не се събира в голямата цистерна, която е била поставена и очевидно поддържана с цел…
— Мисля, че тук сте прав — прекъсна го Траг. — Струва ми се, че водата от покрива се изливаше в тази цистерна.
— В момента, когато дойдохте на местопрестъплението, водата изливаше ли се в цистерната?
— Мисля, че да, сър.
— И в долната част на цистерната има кран?
— Мисля, че да.
— Тогава по-голямата част от събралата се в падинката вода трябва да идва предимно от тази цистерна?
— Не съм казал такова нещо — заяви Траг.
— Сега ви питам — това факт ли е, или не?
— Мисля, че не.
— Защо не, лейтенанте?
— Струва ми се, че кранът на цистерната не беше отворен. Бих искал да погледна още веднъж снимката, моля.
Мейсън му я даде.
— Направи ми впечатление, че я гледахте с лупа — отбеляза Траг с усмивка.
Мейсън се наведе и подаде на Траг джобната си лупа. Той разгледа снимката внимателно.
— Както се вижда, господин съдия, от крана не изтича вода.
— Снимката — заяви Мейсън — говори сама за себе си. Питам ви какво си спомняте, лейтенанте? Кранът отворен ли беше или затворен?
— Мисля, че беше затворен.
— Това е всичко. Нямам повече въпроси. — Мейсън се върна на адвокатската маса, без да издаде с нищо, че му е бил нанесен съкрушителен удар.
— Извикайте Хелън Честър Бартслър — нареди Дръм.
Хелън Бартслър излезе напред, вдигна ръка, облечена в ръкавица, закле се и застана на свидетелското място.
— Вие живеете на булевард Сан Фелипе шест хиляди седемстотин и петдесет, нали?
— Да.
— Откога?
— От около година.
— Работили ли сте някъде през това време, мисис Бартслър?
— Имам малка птицеферма, която е доста доходна.