Един от репортерите погледна часовника си и бързо излезе от залата. След миг го последваха и други.
— Удивително! — възкликна съдията Уинтърс.
— С позволението на почитаемия съд ще заявя, че както личи от вече изнесените доказателства, обвиняемата е въвлечена в заговор с Милдред Данвил за отвличане на детето…
— Възразявам! — прекъсна го Мейсън. — Злепоставящи умозаключения като това съставляват съдебно нарушение. Нищо подобно не е доказано.
— Просто съобщих до какво ще ни доведат доказателствата — тросна се Дръм. — Имам право да заявя това предварително.
— Времето за встъпителна реч изтече — напомни му Мейсън. — А и нито имате, нито можете да изявите такива доказателства. Само се стремите да извлечете максимална полза от безпочвения извод, до който бихте искали да стигнете, ако ги имахте.
— Достатъчно — намеси се съдията Уинтърс. Ако обвинението има някакви доказателства, нека да ги изложи и да ги остави да говорят сами за себе си. Междувременно моля да прекратите пререканията си. Продължете, мистър Дръм.
— Помислете сега за двайсет и шести. Разговаряхте ли с Милдред Данвил на тази дата?
— Да.
— Къде?
— По телефона.
— И какво ви каза тя?
— Каза ми, че знае къде е синът ми и че може да ми го върне, ако й съдействам и се съглася на някакво разумно споразумение с нея относно опеката му.
— Каза ли ви къде се намира детето?
— Не.
— Спомена ли, че ще дойде у вас да ви види?
— Не.
— А вие какво й отговорихте?
— Отговорих както и преди, че ако не ми върне сина, ще поискам да я арестуват за отвличане.
— А тя?
— Успокои ме, че се надява да го вземе и доведе, и ме увери, че когато ми обясни всичко, сигурно ще се отнеса с по-голямо разбиране към молбата й. Твърдеше, че станала жертва на злоупотреба с доверието й и че нямала други интереси освен щастието на сина ми.
— Кога каза, че ще доведе детето?
— Онази нощ.
— В колко часа?
— Към десет.
— Съобщи ли ви къде ще го доведе?
— Да, при Ела Броктън на Олив Крест Драйв две хиляди триста и дванайсет.
— И как постъпихте вие?
— Веднага след разговора излязох от къщи, отидох до дома на Ела Броктън и зачаках. Чаках часове наред, едва ли не до полунощ. След това си помислих, че може да не съм разбрала правилно, скочих в колата си, отидох до нейния апартамент и позвъних. Никой не отвори. Направо обезумях от притеснение. Върнах се при Ела Броктън и продължих да чакам. Останах там, докато дойде полицията.
— И нямахте никаква представа, че Милдред Данвил е отишла до дома ви на булевард Сан Фелипе шест хиляди седемстотин и петдесет?
— Не.
— А сега, моля, кажете името на сина си — подкани я Дръм.
— Робърт Бартслър.
— Баща му е Робърт Бартслър, нали?
— Да.
— Жив или мъртъв е бащата?
— Мъртъв е. Беше убит на седми декември хиляда деветстотин четирийсет и първа.
— Живи ли са родителите на съпруга ви?
— Да — баща му.
— Имало ли е някакви спорове между вас и бащата на съпруга ви относно детето?
Хелън Бартслър сви устни.
— Мистър Джейсън Бартслър, дядото на момчето беше особено зле настроен към мен от първия ден на женитбата ми. Смяташе ме за авантюристка, която се е оженила за сина му заради парите. Той направи всичко възможно да разруши брака ни.
— Всичко това има ли връзка с делото? — Съдията стрелна укорително Дръм и после се взря замислено в Мейсън.
— Има, ще дойда до нея — заяви Дръм.
— Моля ви, направете това веднага, за да разбера защо смятате, че тези показания имат отношение към делото.
— Знаете ли къде е работила обвиняемата през последните три-четири седмици преди двайсет и шести, датата на убийството? — обърна се прокурорът към свидетелката.
— При мистър Джейсън Бартслър — отвърна тя ясно и високо.
— Благодаря — приключи Дръм. — Защитата може да продължи разпита.
Мейсън кимна и поде нехайно:
— Мисис Бартслър, вие, разбира се, знаете за цистерната за дъждовна вода при къщата на булевард Сан Фелипе?
— Естествено.
— Редовно ли я използвате?