— Ще ти се обадя. Би трябвало… Телефонът иззвъня.
— Почакай, може да е той.
— Ало — обади се Дрейк, кимна към Пери Мейсън и отново заговори в слушалката. — Къде си, Джим?
После послуша, отбеляза си нещо на лист хартия и продължи:
— Добре, Мейсън иска да се свърже с него. На Уошингтън ли? Аха, аха… Тръгнал е към апартамента, където… разбирам. Добре. Чудесно, Мейсън ще бъде там след малко. — Дрейк закри слушалката с Длан. — Джим Мелроуз се обажда. Искаш ли да продължи да следи Модена, след като ти се свържеш с него?
— Не, повече няма да ми е необходим — отвърна Мейсън.
Дрейк каза на детектива:
— Джим, щом се появи Мейсън, можеш да си вървиш. Мейсън ще дойде на Уошингтън. Ти ще бъдеш непосредствено зад камиона, нали? Добре. Довиждане.
Дрейк затвори телефона и се обърна към адвоката:
— Ще го намериш на Уошингтън. Джим ще го следва.
Мейсън вдигна ръка в знак на одобрение.
— Добра работа свърши, Пол. Тръгваме. Искаш ли да дойдеш, Дела?
— Разбира се.
— Тогава побързай.
Те се втурнаха по коридора към асансьора, слязоха долу, изтичаха до паркинга и бързо се качиха на колата на Мейсън.
— Не е ли ужасно рисковано? — попита Дела Стрийт.
— Кое?
— Това, което правиш сега.
— Аха — съгласи се Мейсън, като умело провираше ше колата през движението. — Винаги има риск когато човек се залови за работа.
— Ами ако сержант Холкъм вземе дневника?
— Това — призна Мейсън — би било твърде лошо.
— А ако ти го вземеш и сержант Холкъм разбере?
— А това би било твърде добре — засмя се Мейсън.
— Не разбирам.
— И сержантът няма да разбере. Дела Стрийт въздъхна и се отказа да пита повече.
— Добре — усмихна се тя, — печелиш както винаги. Хайде, давай.
Те излязоха бързо от Уошингтън и бяха на по-малко от три преки от Корнайз, когато видяха камиона за смет да спира на една малка уличка. Детективът на Дрейк, който се движеше след него, забеляза Мейсън и Дела Стрийт и със знак нм пожела успех. Мейсън му кимна и той си тръгна.
Адвокатът зави в уличката, паркира точно зад камиона и беше вече вън от колата, когато един нисък мургав мъж с топли кафяви очи, гъсти черни вежди и тъмна четинеста брада слезе от камиона. Униформата на боклукчията, първоначално бяла, беше посивяла от пране и осеяна с петна.
— Ти ли си Ник Модена? — попита Мейсън. Топлите кафяви очи се вдигнаха към него и го стрелнаха подозрително.
— За какво ти е Ник Модена?
— За една работа.
— Да не е някаква шмекерия?
— Нещо добре платено.
— Ти кой си?
— Казвам се Серж.
— Добре, Серж. Кво искаш?
— Да спечелиш петдесет долара — усмихна се Мейсън.
— Аз да спечеля петдесет долара? — почти извика Модена.
— Да, ти.
— За кво? Къв е номерът?
— Няма номер.
— Кво ще правя?
— Ще събереш боклука.
— Колко пъти?
— Веднъж.
— Къде?
— На тази улица.
— Кога?
— Веднага.
Модена погледна към Мейсън и после към Дела Стрийт.
— Петдесет долара, Серж, така ли?
— Точно така.
— Кво да направя?
— Знаеш ли жилищната сграда Палм Виста? — побита Мейсън.
— Разбира се. Нали събирам боклука.
— Как го събираш?
— Слагам го в кофа, обръщам я, изпразвам я и я връщам обратно.
— Не, питам те: във всеки апартамент поотделно ли ходиш?
— Да не съм луд?! Разбира се, че не.
— Как изхвърлят боклука от апартаментите?
— Отде да знам? Може би го изнасят отпред и портиерът го изхвърля в голяма кофа. Аз взимам голямата кофа.
— Този път ще бъде по-различно. Ще отидеш до апартамента на втория етаж. Ще почукаш на вратата. Когато ти отворят, ще кажеш, че си дошъл за боклука, и ще ти го дадат. Ще слезеш долу при колата, ще го изхвърлиш и това е всичко.
— Всичко?
— Да, всичко.
— И ще получа петдесет долара?
— Ако донесеш боклука, ще получиш петдесет долара.
— Ами ако не го донеса?
— Тогава няма да получиш нищо.
— Кой ще ми отвори?
— Мой служител — заяви Мейсън небрежно. — Тоест един, на когото плащам част от заплатата. Предполага се, че той работи за мен, както и за някои други.