— Що не му кажеш сам?
— Искам ти да спечелиш петдесет долара.
Модена поклати глава, премигна, премести поглед от Мейсън към Дела Стрийт и после пак към Мейсън.
— Нещо не е в ред.
— Петдесет долара — повтори Мейсън, отвори портфейла си и извади пет банкноти по десет долара. — Веднага щом пристигнеш с боклука.
Модена сви рамене и разпери ръце, като че ли се предава.
— Че кво ни пречи?
— Нищо — рече Мейсън и се върна обратно в колата.
Модена се качи на шофьорското място в камиона за смет. И двете коли излязоха на заден ход от уличката. Мейсън последва буботещия камион до жилищната сграда Палм Виста.
— Как мислиш, какъв е шансът ни? — попита Дела Стрийт.
— Доста по-голям от този на противника — отвърна Мейсън. — В края на краищата храната сигурно вече се е вмирисала, а и Модена е съвсем автентичен. В случай че полицаят реши да погледне през прозореца, ще види камиона за смет на улицата. Ако не им е известно как обикновено събират боклука, и през ум няма да му мине, че има нещо нередно.
— Ако не успеем — разтревожи се Дела Стрийт, — ще разберат къде е дневникът.
— Може би да — може би не.
— Е — засмя се секретарката, — ако не друго, то не може да се отрече, че Ник Модена е доста хладнокръвен.
Ниският набит мъж слезе от камиона за смет, тръгна по уличката към задната врата, отвори я и изчезна в сградата. Вървеше нито много бързо, нито много бавно, с обичайната ритмична походка на човек, който има работа и гледа с известно, но не и прекалено нетърпение да я свърши по-скоро.
Дела Стрийт се втренчи в часовника си и взе да брои секундите. Мейсън не откъсваше очи от камиона.
— Боже мой, шефе! Минаха три минути и десет секунди — вълнуваше се Дела. — Нещо лошо се е случило.
Мейсън само поклати глава и продължи да съзерцава камиона.
— Четири минути! — съобщи Дела. Мейсън мълчеше.
— Пет минути! — В гласа на Дела се долови нотка на паника.
— Ще му трябва известно време да отиде до горе и да се върне — успокои я Мейсън.
— Пет минути и трийсет секунди… Ох…
Модена излезе от сградата, крачейки безгрижно и поклащайки кофата за боклук.
Мейсън запали мотора и се приближи до него.
— Това ли искаш? — попита Модена скептично.
Мейсън извади петдесет долара.
— Искам ей това парче хляб.
— Господи! — възкликна Модена, грабна петдесетте долара и се загледа в Мейсън, който извади парчето стар хляб от кофата за боклук.
— Имаше ли някакви трудности? — запита адвокатът.
— Трудности? Не. Човекът отвори вратата. Казах му, че съм дошъл за боклука. Той попита кой ме праща. Казах му — Серж. Той рече: — Добре. По дяволите!
Дела Стрийт зяпна от ужас.
— Погледни към прозореца, шефе!
— Забеляза ли ни?
— Да.
Изведнъж един прозорец на втория етаж се отвори. Някакъв полицай подаде глава навън.
— Хей — извика той, — какво става там долу?
Мейсън весело му махна с ръка.
— Хей, вие! Какво, по дяволите, правите? — изкрещя полицаят.
— Събираме боклука — отвърна Мейсън весело и хвърли изсъхналия хляб на задната седалка и отвори предната врата.
— Скачай вътре, Дела.
Развявайки поли, Дела пъргаво се мушна в колата. Полицаят в апартамента на Даяна Риджис се надвеси застрашително от прозореца. Лицето му беше потъмняло от гняв.
— Хей, вие — ревна той. — Елате тук с това или… Мейсън включи на скорост и натисна педала на газта. Мощната кола тутакси набра инерция и профуча надолу по улицата. Адвокатът се обърна към Дела Стрийт и се засмя:
— Така е вече много по-добре.
— Искаш да кажеш по-зле.
— Защо?
— Полицаят те позна. Взе и номера на колата. Ще накара Модена да се качи горе и той ще каже, че си му платил да…
— Събере боклука — прекъсна я Мейсън.
— Но ти се представи за сержант. Полицаят в апартамента помисли, че…
— Не. Представих се като Серж.
— Но това не е истинското ти име.
— Точно така. Човек има право да използва псевдоним винаги когато пожелае, стига да не се представя за някой друг.
— Но ти си взел веществено доказателство.
— Получих парче изхвърлен хляб. Дела Стрийт въздъхна примирено.
— Котка по гръб не пада! Ясно, че и този път ще се измъкнеш безнаказано, макар че надмина себе си по нахалство.