— Тъкмо това ми е най-приятно — че всичко е неприкрито и явно. Вземи хляба, Дела, и виж дали дневникът е още там.
Дела се пресегна към задната седалка, взе хляба, измъкна средата, която беше поставила, и извади покрития с меки кожени корици дневник, навит на стегнат цилиндър.
— Провървя ни, Дела — усмихна се Мейсън.
— Засега — отбеляза тя.
— Това е достатъчно. Не можеш да искаш от съдбата повече от един шанс. Останалото трябва да направиш сам.
— Ами ако сержант Холкъм прибегне отново до насилие?
— Нека. Само че то няма да му помогне.
— Защо?
— Защото ще стоим далеч от кантората — обясни Мейсън. — Ще потърсим някое сигурно място и ще прочетем този дневник страница по страница. След това ще го сложим в плик и ще го изпратим по пощата на твоя адрес. И докато Холкъм открие къде е дневникът, всичко ще е приключило.
— Това ще бъде ужасен шамар за сержант Холкъм!
— Недей, Дела, че ще ревна от жал! — засмя се Мейсън.
16
Мейсън и Дела Стрийт се настаниха в две съседни кресла във фоайето на един от малките крайградски хотели и обясниха на администратора, че очакват свой приятел.
Адвокатът извади от джоба си подвързания в кожа дневник, разтвори го върху дръжките на креслата вдясно и двамата с Дела се зачетоха в историята на едно вече мъртво момиче.
Дневникът започваше преди около пет години с едно романтично увлечение, което очевидно беше обагрило представите на авторката за живота с розовия блясък на оптимизма. Записките бяха правени през ден-два и бяха пълни с любовни излияния.
Мейсън бързо прехвърли тази част, макар че Дела, чийто поглед се спираше тук-таме на някое изречение, невинаги охотно се съгласяваше да се обърне страницата.
После идваха дни на съмнение и най-накрая на Разочарование. Събитията от цяла седмица и дори от десет дни се описваха наведнъж в по два-три реда: дни на опасения, на страдания, на тревога.
После се появяваше Хелън Бартслър и един подробен разказ за странната, граничеща с невероятното връзка, възникнала между двете жени.
Едната — Хелън Бартслър — беше вдовица, загубила любимия си съпруг и отблъсната от свекър си, озлобен циник, смятащ снаха си за авантюристка, подмамила сина му. Другата — Милдред Данвил — беше измамена в любовта жена, на която предстоеше да стане майка.
Хелън изразила възмущението си от странните закони на обществото. Ако детето било нейно, то можело гордо да вдигне глава като потомък на герой. Като дете на Милдред Данвил щяло да бъде белязано завинаги.
На двете жени не им трябвало много, за да стигнат до решението да разменят ролите си. Те били еднакви по възраст, ръст и тегло и много си приличали. Достатъчно било при консултацията с един известен лекар Милдред да се представи като мисис Робърт Бартслър и да покаже брачното свидетелство. По-късно лекарят без колебание подписал акта за раждане и оформил документите на детето като син на покойния Робърт Бартслър и Хелън Честър Бартслър.
Отначало Милдред възнамерявала да даде детето за осиновяване, но след като се представила под чуждо име, нямало защо да бърза и малките ръчички се вкопчили здраво в сърцата на тези две самотни, разочаровани жени. Те отлагали въпроса с осиновяването, докато и двете разбрали, че никога няма да могат да предприемат такава стъпка.
По-късно между приятелките се появили търкания и дошъл краят на близостта им, породена от нещастието. Всяка от тях заживяла свой собствен живот и Милдред Данвил започнала да вижда Хелън Бартслър в нова светлина.
Наблюденията, отразени в дневника, постоянно охладняваха и накрая разочарованата Милдред Данвил даваше окончателната си точна преценка за Хелън Бартслър — студена, пресметлива, себелюбива, отмъстителна жена, чиято първоначална щедрост се бе оказала част от зловещия й план да „си разчисти сметките“ с омразния свекър — Джейсън Бартслър.
Вече не само Дела, но и Мейсън четеше с интерес.
Изглежда, че Милдред Данвил бе имала някаква житейска философия, изградена с цената на големи мъки, тъй като животът не й бе дал друга възможност, но все пак тази изстрадана философия й бе дошла на помощ, когато Хелън Бартслър скрила детето й, отказвайки да сподели плановете си за него.
Милдред отишла при адвокат и той я уверил, че няма никакви законни права. Прочитайки тези редове, Мейсън промърмори:
— Очевидно не й е повярвал, помислил е, че си измисля.
— Е, не можеш да го обвиниш — отвърна Дела. — Милдред съзнателно е предоставила на Хелън Бартслър правото на притежание — ако този термин може да се употреби за дете. Не е ли трагично, шефе? Помисли си за тази майка, която, след като е преживяла толкова, изведнъж разбира, че не може да вижда рожбата си.