— Ох — въздъхна Дела.
Зад тях стоеше обикновена радиопатрулна кола, но пътят им отпред бе препречен от специална полицейска кола. Пръв от нея се втурна в атака сержант Холкъм, последван от лейтенант Траг.
Мейсън извади табакерата от джоба си и я поднесе към Дела.
— Искаш ли?
Адвокатът палеше цигарата на секретарката си, когато разяреното лице на сержант Холкъм се появи в Рамката на прозореца.
— Какво, по дяволите, си позволяваш? — изрева той Войнствено.
— Паля цигара — отговори Мейсън.
— Тръгвайте с мен в Управлението.
— Имаш ли заповед?
— Не ми трябва.
— Защо?
— Ти извърши углавно престъпление.
— Престъпление? — Мейсън повдигна вежди учудено.
— Кражба.
— Стига глупости, сержанте — възрази Мейсън. — Трябва да си по-внимателен. Дори в полицейската ти книжка с инструкции пише да се държиш по-добре.
— Кражба с взлом — продължи сержант Холкъм. — И не си въобразявай, че не мога да го докажа. Хванахме оня боклукчия. Каза ни как си го подкупил за петдесет долара да секачи горе и да измами човека от охраната да ти даде боклука. Предполагам, че това, което си търсил, е било в парчето хляб.
— И това се нарича кражба с взлом? — разсмя се Мейсън.
— Кражба чрез измама.
— Но нали вашият човек е дал на боклукчията парчето хляб?
— Е, тогава е незаконно присвояване.
— Не — заяви Мейсън, — точно обратното. Има закон за изоставена собственост, която е съвсем различна от собствеността, оставена на съхранение. Парчето хляб е било изхвърлено и доброволно дадено. Но ти, сержанте, забравяш, че аз представлявам Даяна Риджис и че тя ще подаде молба писмото на Милдред Данвил да бъде официално признато за нейно последно завещание. Ще поиска също така да бъде определена за изпълнителка на завещанието. При тези обстоятелства и като имаме предвид факта, че Даяна е единствената наследница според завещанието на Милдред Данвил, аз не само имам право, но съм и задължен да взема някои нейни лични вещи.
— Е, няма да спорим за формалности — не се предаде Холкъм. — Вече си навлече белята и…
— Разбира се — намеси се лейтенант Траг спокойно, — щом Мейсън застава на позицията, че е взел парчето хляб на съхранение като част от имуществото, ние ще прегледаме дневника, сержанте, и ако се окаже, че са укрили доказателство, тогава…
— Какво доказателство? — прекъсна го Мейсън.
— Не знам.
— По-добре първо разбери, лейтенанте.
— Не прекалявай, Мейсън — предупреди го Траг.
— Нямам такова намерение. Ако става дума за някакъв дневник, лейтенанте, не разбирам как можете да го смятате за доказателство. Не ми е ясно дори как можете да го представите в съда, независимо какво пише в него. Както и да е, сигурно вие си знаете работата. А между другото мога ли да ви попитам как успяхте да ме откриете толкова бързо?
— Обявихме обща тревога по радиото — отвърна Траг мрачно. — Веднага щом колата откри номера ви, ни съобщиха и ви проследиха по радиотелефона.
— Действително това е голяма работа — рече Мейсън. — Огромно предимство за полицията.
— Остави шегите — прекъсна го сержант Холкъм. — Къде е дневникът?
— Не бих те излъгал, сержанте — увери го Мейсън, — защото това ще означава, че укривам дневника, а това не бих направил, за да не би случайно да се окаже, че е доказателство.
— Добре, умнико, къде е?
— Дневникът е при чичо.
— Чичо?
— Чичо Сам — поясни адвокатът. — Пуснат е в пощата с надлежно залепени марки и ако смяташ, че е доказателство, сержанте, обърни се към пощенските власти на Съединените щати. Може би ще откриеш някакъв начин да ги накараш да ти предадат правилно адресиран и облепен с марки плик.
Лицето на Холкъм помръкна. В продължение на няколко секунди цареше пълна тишина.
— На мен тия номера не ми минават — избухна най-накрая сержант Холкъм. — Той иска само да ни забави…
— Той казва истината — намеси се Траг.
— Откъде знаеш? — настоя Холкъм.
— Защото това е най-простото, най-хитрото и, позволите, най-ефектното нещо, което може да се направи! — призна лейтенант Траг огорчено.
Мейсън, който усети нотка на поражение в тона на лейтенанта, завъртя ключа и запали колата.
— Е, господа, това е всичко, което знам.
— Знаеш ли какво пише в дневника? — попита Холкъм.
— Разбира се — отвърна Мейсън.