— И какво пише?
— Доникъде няма да стигнеш така, сержанте — обади се Траг. — Ще отидем при областния прокурор и ще видим дали не можем да измислим някакъв начин да вземем дневника от пощата.
Холкъм окончателно загуби контрол над себе си:
— Да го завлечем в Управлението и…
— И — прекъсна го Мейсън с усмивка — вестниците ще разкажат как вашият полицай е дал парчето хляб. Това ще бъде чудесна реклама! Наистина ще помогне на Даяна. Като си помисля, сержанте, няма да държа на формалностите и да ви искам заповед. Ако желаете да ме арестувате, няма да кажа и „гък“.
Лейтенант Траг сложи ръка върху рамото на сержант Холкъм.
— Хайде, сержанте, да вървим при областния прокурор.
Мейсън включи на скорост и потегли. Дела Стрийт въздъхна:
— Господи, шефе, ръцете ми са мокри от пот.
— Не ми говори сега, мила, струва ми се, че е най-добре да съсредоточа вниманието си върху шофирането. Подозирам, че ако по пътя до кантората наруша с нещо правилника за движение, ще бъда обвинен в опасно шофиране в нетрезво състояние. Полицейската радиокола се движи точно зад нас.
17
Дела Стрийт последва Пери Мейсън по дългия коридор. Адвокатът завъртя секретния ключ, отвори вратата на частната си кантора и й направи път. Тя го дръпна нетърпеливо за ръката.
— Казвай!
Мейсън се засмя, метна шапката си по посока на закачалката, ритна вратата и й напомни:
— Чака ни работа.
— Знам, но хайде, казвай.
— Първо един телефонен разговор, Дела — рече Мейсън. — Свържи ме с кантората на Пол Дрейк.
Тя направи гримаса.
— Добре де, мълчи си. Ако умра от напрежение насред кантората, лейтенант Траг положително ще те обвини в убийство.
Като нищо! — съгласи се Мейсън. — А ако той не го направи, сержант Холкъм ще ме бие с гумена палка, докато си призная. Свържи ме бързо с Пол и после ще поговорим.
След миг Пол Дрейк беше на телефона.
— Пол — започна Мейсън, — какво влияние имаш върху пресата?
— Никакво, но имам връзки тук-там. Една детективска агенция, която иска да процъфтява, трябва да има приятели навсякъде.
— Не знам в кой от вестниците е било — продължи Мейсън, — нито кога, но предполагам, че е било преди около седмица. Искам да откриеш кой е дал обява във вестника с обратен адрес пощенска кутия номер три хиляди деветстотин шейсет и две игрек зет.
— След колко време ти трябва? — попита Дрейк.
— Толкова скоро, че дори ти ще се изненадаш.
— Няма.
— След пет минути.
— Поне час.
— Пет минути.
— Хайде, четирийсет и пет.
— Пет минути! — Мейсън затвори телефона.
Дела Стрийт се намръщи замислено.
— Какъв е този номер? — попита тя.
— Не си ли спомняш?
— Струва ми се познат… Ах, да! Беше надраскан с молив на гърба на един от листовете от писмото на Милдред Данвил.
— Точно така, само че не номерът беше на гърба на листа.
— Какво искаш да кажеш?
— Писмото — обясни Мейсън — беше написано на гърба на листа.
— Не те разбирам.
— Листовете са откъснати от бележник с големина около десет на двайсет сантиметра. От хартията лъхаше лек аромат — като на пудра за лице.
— Искаш да кажеш, че Милдред е носила тези листове в чантата си?
— Навярно да. Искала е да си запише нещо, затова влязла в някое магазинче, купила е бележник и го е сложила в чантата си. Малко по-късно е отбелязала номера в бележника и още по-късно, когато е решила да пише на Даяна, просто е откъснала този лист, обърнала го е и е написала писмото на гърба му.
— Откъде знаеш, че това е номер на пощенска кутия, даден в обява във вестник?
— Не знам — призна Мейсън, — но се обзалагам, че е така. Четири цифри и две букви след тях не е номер нито на телефон, нито на къща. Прилича на пощенска кутия, чийто номер обикновено се дава в края на обявите.
— И какво общо има всичко това с насиненото око на Даяна? — учуди се Дела Стрийт.
— Насиненото око не е важно — отвърна Мейсън.
— А какво тогава? Това, че Карл Фреч е бил в стаята й?
— Не.
— Нищо не разбирам.
— Възпълна жена, която накуцва.
— Съвсем се обърках, обясни! — промърмори Дела Стрийт и се намръщи.
— Възпълна жена, която накуцва — повтори Мейсън. — Така се изрази Даяна, когато ни разказа историята с окото, и без съмнение е дала същото описание и пред Милдред…