— Имаш предвид жената, която е искала да предаде на Джейсън Бартслър някаква мина?
— Дали наистина? — усъмни се Мейсън.
— Какво наистина?
— Е искала да му продаде мина.
— Мислиш, че… Боже мой, шефе! — възкликна Дела Стрийт. — Мислиш, че някъде във вестника е имало обява, която е гласяла приблизително следното: Опитна възпитателка, която има подход към децата и къща с голям заден двор, приема желаещи за дневна детска градина или…
— Точно така.
— Тогава — гласът на Дела Стрийт затрепери от вълнение — Милдред Данвил е взела момчето от Ела Броктън и го е завела при тази жена.
— Продължавай — насърчи я Мейсън, — на прав път си.
— Но как Бартслър се е свързал с тази жена?
— Не той, а тя се е свързала с него.
— Как?
Представи си, че ти си една почтена, опитна възпитателка и при теб се появи русокоса красавица с малко момченце. Нейното име е Данвил, а името на детето е Робърт Бартслър. Тя е много разтревожена и търси къде да остави детето — най-вероятно за няколко дни, докато намери подходящ апартамент, прислужница…
— Ами разбира се — не се сдържа Дела Стрийт. — веднага щом русата красавица си е тръгнала, жената е започнала да търси в телефонния указател името Бартслър.
— Точно така.
— И тъй като това не е често срещано име, тя е намерила само един Бартслър. Позвънила е, Джейсън Бартслър е вдигнал телефона и тя му е казала, че някаква млада руса жена с тайнствено поведение е поверила на грижите й дете на около три години, на име Робърт Бартслър…
— Продължавай — подкани я Мейсън, когато тя спря.
— Боже мой, шефе, дъхът ми секва, като си помисля какво може да се е случило след това!
— Вярно е — въздъхна Мейсън, — че разполагаме с твърде малко факти в подкрепа на всички тези заключения, но засега това е единствената версия, която изцяло обяснява случилото се. Възпълна жена, която накуцва. Милдред Данвил завежда детето при тази жена и то изчезва. Няколко дни по-късно, бъбрейки по телефона, Даяна й разказва как здравата са я цапнали по окото и на Милдред й е много забавно. След това Даяна обяснява как е пристигнала пред къщата, без да има пари да си плати таксито, и срещнала по стълбите възпълна накуцваща жена. Когато й отворили, жената поискала да види мистър Бартслър. — Но нали за някаква мина, шефе? — намръщи се Дела.
Мейсън поклати глава и се усмихна.
— Така е казала на помощника, и то едва след като е разговаряла с Бартслър по телефона. Естествено, Джейсън не е могъл да й отвори, след като преди не го е правил, и надали би се радвал, ако на прага му застане случайна жена и заяви пред който й попадне: „Идвам във връзка с внучето.“
— Господи, шефе, направо треперя от вълнение! Сякаш иглички ме бодат по цялото тяло. Виж го ти Джейсън Бартслър каква подмолна игра е захванал! Божичко, ако…
Нерегистрираният телефон иззвъня властно и призивно. Мейсън вдигна слушалката и чу Пол Дрейк:
— Слушай, Пери, недей да смяташ, че винаги ще става толкова бързо. Обикновено би ми отнело час, но просто ми проработи късметът и попаднах на…
— Остави сега тези работи — прекъсна го Мейсън. — Кое е лицето?
— Мисис Дж. С. Кенард. Живее на Лоблънд Авеню номер три хиляди шестстотин деветдесет и едно. И още нещо открих, Пери. Недалеч от мястото, където Милдред е паркирала колата на Даяна, има малък детски магазин. Преди няколко дни една руса жена с малко момченце е купила дрешки оттам. Трябвало да й ги преправят по мярка за другия ден, но закъснели, и когато жената дошла да ги вземе, наложило се да почака. Този път момчето не било с нея. Не им показах снимката на Милдред, защото се страхувах, че могат да разпознаят убитата жена и да се свържат с полицията, но всичко чудесно съвпада по време, положително е била Милдред.
— Добра работа свърши — похвали го Мейсън. — А какво пише в обявата, която мисис Кенард е дала във вестниците?
— Господи, Пери, не знам. Бързах да свърша. Успях да намеря човек, който да я издири чрез касата, и не си направих труда да проверя съдържанието. Дай ми още двайсет-трийсет минути и мога…
— Няма смисъл — прекъсна го Мейсън. — Така или иначе, знам какво пише в нея. Грабвай си шапката и палтото, Пол.
— Точно отивах да вечерям — запротестира Дрейк. — Цял ден работя, не съм обядвал…
— Ако си напълниш джоба с шоколадчета от чекмеджето на бюрото си, няма да имаш нужда от вечеря поне за известно време — посъветва го Мейсън. — Има ли в кантората ти някой детектив, на когото можеш да се довериш?