— Тук е едно момиче, което точно пише доклад върху друг случай — отвърна Дрейк. — Само тя е…
— Руса ли е или кестенява?
— Руса. Виждал си я — Анита Дорсет.
— Добре, извикай я да дойде с нас — нареди Мейсън. — Може да ни потрябва, а може и да не ни потрябва. Ще се срещнем при асансьора, Пол. — Ей, Пери, смили се. Умирам от глад. Аз… — Точно след десет секунди — отказа да слуша Мейсън и затвори телефона. — Записа ли адреса? — обърна се той към Дела Стрийт.
— Да, Лоблънд Авеню три хиляди шестстотин деветдесет и едно.
— Добре, да вървим.
Мейсън грабна пардесюто си от дрешника, помогна Дела да се облече, прекоси кантората с големи крачки и отвори вратата. Задържа я да мине Дела, после я пусна да се затвори сама. Когато секретът изщрака, те вече вървяха по коридора към асансьора. Адвокатът извика асансьора, а в коридора се появи Пол Дрейк с висока, стройна руса жена, която изглеждаше на възраст между двайсет и пет и трийсет и две години.
— Познавате ли се с Анита Дорсет? — представи я Дрейк.
Мейсън повдигна шапката си. Дела кимна и се усмихна.
Червената лампичка на асансьора проблесна и тежката врата се отдръпна плавно. Докато влизаше в асансьора, Дрейк каза нерешително:
— Поне един сандвич, Пери…
— Взе ли си шоколадчетата? — прекъсна го Мейсън.
Дрейк кимна мрачно.
— Тогава изяж едно от тях.
— Никак не ми се иска, Пери. — Защо?
— Развалят ми вечерята.
— Още по-добре, тъкмо ще престанеш да говориш за ядене — отвърна Мейсън. — Хайде да вървим. Анита Дорсет посрещна с добродушна усмивка в очите жалостивата гримаса, в която се сви лицето на Пол Дрейк.
— Шоколадът ми се връща обратно в гърлото, Пери — изстена той.
— Чудесно. Значи става двойно по-хранителен. Но ако предпочиташ, не си разваляй апетита, Пол. Може би ще имаш възможност да се нахраниш след няколко часа.
Дрейк въздъхна, извади четири шоколадчета от джоба си и предложи на всеки по едно. Дела Стрийт и Анита Дорсет отказаха. Мейсън си взе, махна обвивката, отхапа и се запъти към паркинга, където беше оставил колата си.
— С твоята кола ли ще вървим? — обади се Дрейк.
— Аха.
— А защо не с моята? — Гласът на Дрейк звучеше умолително. — Ако бързаш, ще умра от страх.
Мейсън поклати глава и като продължаваше да дъвче, тръгна към колата си. Дрейк все така мрачно разкъса обвивката на своя шоколад, понечи да си отчупи, но после бавно го върна в джоба си.
— Мога да изтърпя още половин час — примири се той. — Може би ще се отвори някаква възможност да похапнем.
— Виж какво, Пол — разпореди се Мейсън. — Вземи колата си и ме следвай. Мис Дорсет ще дойде с теб…
— Тая няма да стане — прекъсна го Дрейк, — няма да карам след теб. Ако ти харесва да те арестуват, няма да ти преча. Но не желая повече…
— Е, добре. Ще се срещнем пред номер три хиляди шестстотин деветдесет и едно на авеню Лоблънд. Вероятно ще те изпреварим. Качвай се в колата си и тръгвай натам. Когато пристигнем, може да се окаже, че има някаква работа за теб.
Лицето на Дрейк просветна.
— Виж, това е нещо друго. Няма да се забавим повече от десетина минути.
— И ако спреш някъде по пътя да си купиш сандвич — предупреди го Мейсън, — няма да ти възложа друг случай, докато си жив.
Лицето на Дрейк помръкна.
— Този проклетник чете мислите на хората — възмути се той пред Анита Дорсет. — На човек дори не може да му мине нещо през ума, без началството да го разбере.
Мейсън бързо отвори вратата на колата си. Дела вече чакаше от другата страна и с леко и грациозно движение се настани на седалката.
Адвокатът включи мотора още преди да е затворил вратата, и се измъкна на заден ход, докато Дрейк примирено се качваше в колата си.
Номер 3691 на Лоблънд Авеню се оказа скромна, добре поддържана едноетажна къща, с обширен заден двор и покрита с лозница веранда. Целият дом сякаш излъчваше атмосфера на спокойствие и порядъчност.
— Няма смисъл да чакаме Пол — реши Мейсън. — Той се влачи с позволена скорост според правилника. Хайде да поогледаме, Дела.
— Искаш да кажеш да влезем?
— Разбира се. Ще звъннем на вратата.
— А ако тя каже, че…
— Най-вероятно не си е вкъщи. Прозорците до един са тъмни. Хайде да видим дали вътре има някой.