— Не, мистър Мейсън, няма. Мисля, че мистър Дрейк…
— Добре тогава. Пол и Анита Дорсет са поканили на вечеря един човек на име Търстън. Кажи на Пол Да остави Анита с Търстън, а той самият да скочи в колата и да пристигне колкото е възможно по-бързо.
— Добре, мистър Мейсън.
Мейсън затвори телефона и закрачи из стаята. Дела Стрийт влезе с детето на ръце.
— Гледай, шефе, колко е сладък!
Мейсън разсеяно кимна в знак на съгласие.
— Готови ли сте да тръгваме?
— Да. Навлякла съм го добре, за да му е топличко.
— Трябва да се измъкнем оттук, а няма как — рече Мейсън. — Мисис Кенард е откраднала колата ми и сигурно е тръгнала да търси подкрепления. Не мога да накарам полицията да, действа и от таксиметровата служба отказаха да ми изпратят кола. Омръзнало им е да ги лъжат, че е въпрос на живот и смърт. Та така, Дела. Ще трябва да ги принудим да действат, щом не чуват с добро.
Той отново набра централа.
— Моля, свържете ме спешно с Управлението на полицията. Ало — заговори Мейсън веднага щом получи връзка. — На телефона е Джейсън Бартслър. Намирам се в дома си на Пасифик Хайтс Драйв две хиляди осемстотин и шестнайсет. Някакъв човек с маска на лицето се опитва да влезе през задната врата. Веднага изпратете патрулна кола.
От другата страна запитаха със странно спокойствие:
— Кой е телефонният ви номер, мистър Бартслър.
— Уестгейт деветдесет и шест четирийсет и три — отвърна Мейсън рязко.
— Човек с маска ли казахте?
— Да.
— Виждате ли го?
— Да. Побързайте! Изпратете хора или ще избяга.
— Мистър Джейсън Бартслър ли е на телефона?
— Да.
— От вашия телефон ли се обаждате?
— Да. За бога, изпратете някого, какво ви става?!
— Съжалявам, но първо затворете да ви се обадя за потвърждение. Току-що получихме заповед от сержант Холкъм да не обръщаме внимание на обаждания от вашия телефон, без да ги проверим. Изглежда, че някакъв адвокат се опитва да накара полицията да изпрати там кола, за да прокара чрез вестниците своята позиция по някакво дело за убийство. Нали разбирате, мистър Бартслър? А сега затворете да ви набера. Уестгейт деветдесет и шест четирийсет и три. Хайде, затворете.
Мейсън тресна телефона и изруга под нос.
— Какво има? — попита Дела.
— Този проклет глупак Холкъм! — избухна Мейсън. — Ще пукне от страх да не го подмамя публично да открие някакви подхвърлени доказателства и да гръмне по вестниците!
— И какво ще правим сега? — недоумяваше Дела.
— Пол Дрейк е на път към нас, или поне би трябвало да бъде, ако се е нахранил. Господи, надявам се, че няма да му позвънят точно когато му поднасят пържолата. Загаси лампите, Дела.
— Всичките ли?
— Всичките в тази стая. Почни от онзи край, а аз ще се погрижа за тоя.
Мейсън щракна един от ключовете, а Дела Стрийт загаси лампиона.
— И в останалите стаи свети — напомни тя.
— Няма значение — отвърна Мейсън, — важното е тук да е тъмно.
— Защо?
— Така сме чудесни мишени за всеки, който реши да стреля през прозореца.
— Боже мой, шефе! Мислиш ли, че има такава опасност?
— Възможно е — промълви Мейсън. — Не знам в какво точно се замесваме, но като цяло картината започва да ми се изяснява.
— Хайде, шефе, изплюй камъчето. Шшт, тихо, Робърт. Всичко е наред. Аз съм Дела Стрийт и съм приятелка на майка ти. Искаш ли да отидеш при мама?
Това накара детето отново да заплаче.
— Искам мама — хлипаше то.
— На гости ли беше тук? — запита го Мейсън.
— Искам мама — изплака детето сънено.
Хайде, шефе — подкани го Дела Стрийт, — казвай какво става.
— Целият случай беше ясен като на длан, а аз не го виждах.
— Защо?
— Защото не взех предвид нещо, което е толкова просто, че не му обърнах внимание.
— Кое?
— Времето.
— Какво общо има това?
— Да се върнем към нощта на двайсет и шести. Даяна се е прибрала от разходката след десет часа.
— Е, какво от това? Искам да кажа: защо е толкова важно?
— Тя видяла мисис Кенард, която току-що била пристигнала. Даяна се качила на горния етаж. Намерила Карл в стаята си. Скарали се. Карл много спокойно и умело я ударил по окото и след това излязъл. Даяна изпаднала в лека истерия. Сложила си студени компреси на лицето. Полежала във ваната, докато спаднат оттоците на краката й, избърсала се и си обула обувките си, защото била забравила да вземе чехлите си в банята, облякла пеньоара си и след това се скарала с мисис Бартслър, вследствие на което изтичала на долния етаж. Облякла палтото си, което било в дрешника, и тръгнала да излиза, когато чула гласове. Решила, че не бива да се показва с подутото си око, и изчакала в дрешника около десет-петнайсет минути всички да се разотидат, за да поговори с мистър Бартслър. И после, когато си мислела, че всичко е наред, отворила вратата, за да излезе, и видяла, че Бартслър и Гленмор тъкмо изпращат мисис Кенард до вратата. И тъй като не искала мисис Кенард да види насиненото й око, избързала и излязла преди тях и тръгнала към аптеката на ъгъла. Оттам решила да отиде в апартамента си и да прекара нощта в него. Открила, че няма в себе си дори пари за телефон, и тръгнала пеша. Стигнала до апартамента и нямала ключ. Не искала да буди домоуправителката, за да й отключи, защото болезнено съзнавала, че е облечена с дълго кожено палто, под него пеньоар, обувки и нищо друго. Затова отишла на автобусната спирка и чакала Милдред да се върне в апартамента. От време на време звъняла на Милдред с монетата, която взела от някакъв непознат.