— Защо не отидете в другия край на дървото, Реймънд. Просто седнете там. Не се опитвайте в никакъв случай да използвате наранения си лакът… Бърт, Лола, застанете от двете страни колкото можете по-в края. Сега ще насоча тази страна нататък… Така, натиснете я леко.
Успяха да напъхат пръта под колата. При натиска автомобилът леко се разклати, а след това се повдигна. Бийтън веднага пъхна под него един камък.
— Така, отпуснете сега — продължи с наставления си. — Почакайте да наглася дървото… Готово, натискайте отново.
Колата се повдигна още малко.
— Сега вече можем да разгледаме вътре — обади се Бийтън и насочи фенера през изпочупеното предно стъкло към вътрешността. — Няма никого. Остава да огледаме наоколо, за да видим дали не е изхвърчал навън.
Светлинният лъч описа няколко кръга.
— Няма никаква следа от него — обяви след малко.
— Бихте ли огледали по-внимателно вътре в колата, за да видите дали няма лопата в нея? — обади се неочаквано Харли. Последвалата тишина ясно му показа колко странно са прозвучали думите му. — Струва ми се, че познавам тази кола — побърза да обясни той. — Ако наистина е същата трябва да има една лопата на предната седалка до шофьора.
— Ясно, ще огледам — съгласи се Бийтън. — Но не знаете регистрационния номер, така ли?
— Не — отвърна малко несигурно Реймънд. — Става дума за една кола, която идва до планинската къща днес следобед.
— Разбирам… Не, като че не виждам никаква лопата отпред.
— Е, изпълнихме задълженията си като добри самаряни — намеси се Лола Стрейг. — Може би не ни остава нищо друго, освен да се върнем на пътя.
Родни Бийтън се изкачи донякъде по стръмния склон; а след това нави въжето и погледна към Мирна Пейсън.
— Опитай се да го хванеш, Мирна — инструктира я той. — А след това го завържи здраво за най-близкото дърво. Разбра ли?
Напрегна яките си рамене и с всичка сила запрати въжето нагоре към осветеното от фаровете пространство. Мирна Пейсън успя да хване горния му край и веднага се насочи с грациозни движения към едно от дърветата наблизо. Завърза го и учудващо бързо спусна другия му край надолу към тях.
С помощта на въжето успяха доста лесно да се изкачат до пътя.
Харли Реймънд остана последен.
— Страхувам се да не нараня лакътя си — извика несигурно той. — Може би ще е по-добре да…
— Изобщо не се колебайте — прекъсна го решително Бийтън. — Преметнете въжето през кръста си и го завържете. Ще можете ли да го направите?
— Надявам се — отвърна Харли.
— Я изчакайте. Сам ще подготвя нещо като примка и ще ви го хвърля.
Бийтън умело оформи широка примка, в която да пристегне тялото си, и му я пусна. Той стъпи в нея, повдигна я до кръста си, залови се за въжето със здравата си дясна ръка и започна бавно да пълзи нагоре по стръмнината.
Когато стигна горе, веднага бе представен на Мирна Пейсън, която според обяснението на Родни Бийтън била собственичка на ранчо с добитък, разположено наблизо. За Харли Реймънд бе достатъчно да хвърли само един поглед на широко отворените засмени очи и на плътните червени устни на Мирна Пейсън, за да разбере защо Родни Бийтън и Бърт Стрейг се бяха забавили така дълго горе на пътя. Кожата ѝ показваше сериозни грижи. Дрехите ѝ бяха плътно прилепнали и очертаваха фигурата на жена, която може да си позволи „да облече всичко“. За мъжете оставаше само да наблюдават ефекта. Докато Харли я изучаваше, Мирна Пейсън също го измери внимателно с поглед, без дори да се опитва да прикрива интереса си.
В последвалия оживен разговор след представянето му Харли успя да разбере, че старата кола наблизо принадлежи на Родни Бийтън; че в името на „спестяването на разходи за бензин и гуми“ той бе решил да „вземе и съседката си“, тръгвайки тази вечер за града. На Харли веднага му стана ясно също така, че това никак не се харесва на Лола Стрейг… После неочаквано се почувства твърде изморен, за да продължи да проявява интерес към взаимоотношенията в тази малка групичка.
— Ще ви пожелая лека нощ, ако не възразявате — обади се той. — Прекарах доста изморителен ден.
— Позволете ми да ви закарам до къщата ви — предложи веднага Бърт Стрейг.
На Харли не му се искаше да ходи пеша в тъмнината, но въпреки това отказа.
— Не се безпокойте. Просто ще се разходя.