— Заместник-шерифът се насочва насам — прекъсна го адвокатът. Някой друг знае ли, че Милисънт е изчезнала?
— Не.
— И кога ще открият?
— Може би след известно време… Казах на Адел да обясни на икономката, че Милисънт не се е чувствала добре предишната вечер, поради което се е наложило да ѝ даде приспивателно и да я накара да си легне в задната спалня горе. Поръчах ѝ да разпореди да не я безпокоят. Това би могло да отложи нещата докато я открием.
— Не съм убеден, че направеното от вас отговаря напълно на интересите на Милисънт — поклати глава адвокатът.
— Защо? Ако открият, че не знаме къде точно се намира Милисънт…
— Разбирам ви, но измислянето на доказателства не е работа за аматьори. В момента нямаме време да обсъждаме това. Нали виждате, че идват към нас? Извикайте заместник-шерифът настрана и му разкажете за липсващите пари.
Блейн не можа да скрие учудването и недоволството си.
— Всъщност точно затова ви извиках, за да ме посъветвате как да прикрия това и да ми помогнете…
— Няма как да го скриете — прекъсна го Мейсън. — Ако го направите и ви разкрият, тогава главните подозрения за убийството ще паднат върху вас.
— Но аз не искам…
— В момента мисля преди всичко за Милисънт, съветвам и вас да направите същото — отсече адвокатът. — Извикайте заместник-шерифа настрана и му обяснете, че ще му съобщите съвсем поверителна информация, че не желаете никой друг да знае за това.
— Добре… щом смятате така.
— Къде е Адел?
— Вкъщи.
— Знае ли, че сте ме извикали?
— Да.
— Къде се намира най-близкият телефон?
— На пет километра нагоре по пътя има една къщичка — лесничейството и…
— Добре, идете да разговаряте със заместник-шерифа. Той вече е тръгнал към нас. Ще се срещнем в хотела в Кенвейл — елате възможно най-бързо, след като се освободите оттук. Опитайте се да ме последвате след петнайсет-двайсет минути.
Заместник-шерифът вече се приближаваше към тях. По изражението му се виждаше, че е взел някакво решение и сега бърза да го изпълни.
— Не го изпускайте, Блейн — започна съвсем тихо Мейсън, като едва мърдаше устни, все едно, че подсказваше реплика на актьор. — Минете в настъпление.
— О, Джеймсън, бих искал да поговоря с вас — каза високо Блейн. — Насаме, ако може.
— Добре — съгласи се заместник-шерифът, като хвърли поглед на останалите.
— Да тръгваме, Дела. Насам — подкани адвокатът секретарката си. После я поведе зад къщата и надолу по добре утъпканата пътека. Тя водеше към пресъхнал кладенец, намиращ се в падината, където нямаше да могат да ги виждат от планинската къща. След като изминаха трийсетина метра надолу, двамата завиха бързо към пътя и се приближиха към мястото, където Мейсън бе паркирал колата си.
— Не ми се ще да чуват шума от двигателя, Дела — обясни адвокатът. — Затова изключи от скорост и превърти ключа, а аз ще бутна колата надолу по наклона. Ще включиш на скорост, когато ти кажа — едва след като колата е набрала известна инерция надолу… Така, освободи волана.
Мейсън започна да бута колата, докато пое надолу по пътя, след това пъргаво скочи на предната седалка до Дела Стрийт.
— Превключи сега на скорост — разпореди след малко, когато машината летеше по наклонения път.
Двигателят едва чуто изпърха.
— Сега ще трябва да извием нагоре към лесничейството. Трябва ми телефон.
— Доколкото виждам, нямаме намерение да пазим автомобилните гуми — подхвърли секретарката.
— Не, налага се да пазим репутацията си — отвърна адвокатът.
Преминаха петте километра по планинския път за не повече от три и половина минути. Мейсън откри малкия бар и телефонната кабинка вътре, позвъни в дома на Винсънт Блейн в Кенвейл и поиска да говори с Адел.
— Кой се обажда, моля? — чу малко по-късно доста объркан женски глас.
— Казвам се Пери Мейсън. Знаете ли нещо за мен?
— Ами… да.
— Добре. Няма защо да се впускаме в подробности. Знаете, че баща ви ми позвъни и ме извика да дойда.
— Да.
— И знаете ли защо?
— Да.
— Баща ви ми обясни за горната спалня. Разбирате ли ме? — продължи с въпросите Мейсън.
— За човека, който трябваше да е там ли говорите?
— Точно за него.
— Разбирам.
— Не ми харесва тази работа — подхвърли адвокатът.