— По кое време беше това? — попита Мейсън.
— Някъде след шест и петнайсет вечерта, вече бе започнало да се стъмнява. Горе в планината не обръщаме особено внимание на точното време. Лично аз имам някакъв евтин часовник, но понякога се сещам да го навия, друг път изобщо забравям за това. А когато спре, обикновено го сверявам, като поглеждам разположението на слънцето. Затова не бих поел риска да определям някакъв точен час, за който после всеки адвокат би могъл да ме разпъне на кръст по време на кръстосания разпит.
Бийтън бе насочил очи към Мейсън и в тях в миг проблеснаха весели пламъчета.
— Не че искам да намекна нещо конкретно, господин Мейсън — почтително добави той.
— Не, разбира се, вярвам ви — устна се адвокатът. — Вие май ще се окажете труден свидетел за водещия кръстосан разпит.
— Госпожа Пейсън беше до мен в колата — продължи Бийтън. — Двамата отивахме заедно в Кенвейл. Вечеряхме, после гледахме едно представление. Тя би могла да ви каже с по-голяма сигурност колко точно е бил часът, макар че не забеляза как госпожа Хардисти хвърли револвера в пропастта.
— Значи смятате, че е било някъде след шест? — попита адвокатът.
— Сигурен съм, че е минавало шест и петнайсет, защото госпожа Пейсън слушаше никакво предаване по радиото, което започва от шест и продължава до шест и петнайсет. Накара ме да изчакам, докато то приключи, и едва тогава потеглихме… Така получих този важен ориентир за времето.
— Всичко това няма кой знае какво значение — намеси се заместник-шерифът. — Искам да разговарям с госпожа Хардисти. Блейн се държи така, сякаш вярва, че дъщеря му има някаква вина.
— Нищо подобно — възрази ядосано банкерът. — Просто се опитвам да се погрижа за здравето на дъщеря си.
— Не можете да отречете, че веднага сте вдигнали телефона и сте накарали Пери Мейсън да пристигне незабавно тук — изрече на висок глас заместник-шерифът, който също бе започнал да се ядосва. Да не мислите, че ми беше трудно да се досетя? Знам чудесно и какво би могло да означава това.
— Спокойно, господа — засмя се адвокатът, опитвайки се да ги помири. — Аз също съм от досетливите, но съвсем не съм сигурен, че съм наясно какво означава това.
— Означава, че Блейн се опитва да…
— Какво? — подкани го Мейсън, след като заместник-шерифът внезапно замълча.
— Нямам намерение да си създавам неприятности — заяви намръщено Джеймсън. — Аз съм просто местният заместник-шериф. Скоро ще пристигне някой от управлението… Бих предпочел вече да се бяха появили. Аз… А, ето ги най-накрая.
Вратата рязко се отвори. Двама мъже се насочиха право към групата, все едно, че бяха бойни кораби, забелязали вражеска цел в морето.
— Със сигурност ще искате да обясните ситуацията тук на господата — подхвърли Мейсън на заместник-шерифа. — Ще използвам това време, за да поговоря с моя клиент.
После хвана Блейн за ръката и го изтегли малко встрани.
— Кажете ми сега какво става, Блейн? — попита го тихо.
Банкерът заговори нервно, дори устните му трепереха.
— Револверът наистина е нейният, Мейсън — прошепна той. — Веднага го познах.
— И какво им казахте?
— Обясних им, че трябва да се консултирам с вас, преди да им обяснявам къде се намира дъщеря ми в момента… Направо е ужасно, Мейсън. Сега със сигурност ще открият, че Милисънт е изчезнала. Няма как повече да скриваме истината.
— Нямате ли някаква идея къде би могла да отиде?
— Не.
— Ще се наложи да им позволите да отидат до къщата ви и едва тогава да им кажете. Аз ще бъда до вас, не забравяйте това. Вероятно ще действат доста твърдо, когато открият тъмната спалня с леглото, в което никой не е спал. Ще се опитам да ви защитя, щом положението стане съвсем напечено.
— Добре… погрижете се да не се нахвърлят и върху Адел, моля ви.
— Няма да го направят.
— Защо сте толкова сигурен?
— А вие защо решихте да си наемете адвокат? — засмя се Мейсън. — Хайде, Блейн, подгответе се за схватката… виждам, че вече идват насам.
Мъжете от управлението в Лос Анджелис явно кипяха от яд. В поведението им нямаше и следа от любезността и уважението, с които местният заместник-шериф се бе отнасял към Блейн.