— Какво?
— Според онази алинея в Наказателния кодекс случаят е в юрисдикцията на област Керн или на област Лос Анджелис. Ако Пол Дрейк може да се добере до някой репортер, който да пусне мухата на областния прокурор в Керн, че става дума за доста интересен случай, който ще има широк отзвук и може да донесе политически дивиденти на водещия разследването областен прокурор, то тогава знае ли човек какво ще се случи?… Това са неща, за които областните прокурори в малките райони обикновено си мечтаят.
— Значи предпочиташ делото да се води в областния съд в Керн?
— Не, целта ми е по-скоро всяка от областите да е убедена, че съседите се опитват да ѝ отнемат интересен случай.
— Ще кажа на Пол да се опита да го уреди. Нещо друго?
— Смятам, че засега това е достатъчно — усмихна се Мейсън.
8
Харли Реймънд установи с известно недоумение, че събитията от деня не го бяха изтощили толкова, колкото бе очаквал. Явно прекараната на открито нощ в студеното време на верандата на планинската къща го бе успокоила и му бе вдъхнала увереност, че може да се справи.
Полицаите бяха претърсили основно всичко. След това отнесоха в Лос Анджелис за експертен анализ дюшека и постелките на леглото в спалнята, където бе открит трупът. Харли беше наясно, че следователите все още не могат да решат дали Хардисти е прострелян, докато е лежал в леглото, или просто трупът е бил преместен в планинската къща наскоро след извършването на престъплението… В момента той работеше трескаво по изпълнението на ясно формулирани задачи: да открие влажна, червеникавокафява почва, да потърси часовника, да провери дали лопатата, която бе видял в колата на Хардисти, не се намира някъде наблизо, да прегледа за някакви други важни доказателства, които евентуално са били пропуснати от полицаите — отнасяше се за неща, които могат да се забележат от живеещ в околността човек, но които трудно биха привлекли вниманието дори на най-съвестния следовател.
Винсънт Блейн го бе попитал дали ще се чувства спокоен сам в планинската къща, където е било извършено убийство… Харли се усмихваше всеки път, когато си припомняше това. Явно изобщо не си даваше сметка, че доста време му се бе налагало да продължава напред, когато някои от другарите му около него са убити, както и че до такава степен бе привикнал и познал смъртта, че тя вече не можеше да предизвика никакви емоции у него, а най-малко страх от мисълта да спи в една къща, където някой е бил застрелян.
Следобедното слънце огряваше склоновете на хълмовете наоколо, а равнините между тях бяха потънали в пурпурни сенки. Харли се спусна по покритата с борови иглички пътека точно към мястото, където бе заровен часовникът.
Онзи, който го бе измъкнал оттам, бе действал с голямо старание и без да си пести силите. Мръсотията наоколо бе старателно почистена, дупката бе плътно запълнена и всичката излишна пръст бе отнесена, а мястото бе покрито с мъх и борови иглички.
Не само че не бе останала и следа от часовника, но Харли бе сигурен, че ако със собствените си очи не бе видял кутията, никога не би повярвал на твърденията на някой друг, колкото и да го убеждава, че на това място е имало заровен часовник.
Краката му потъваха в мекия килим от мъх и борови иглички.
Високите дървета поемаха последните слънчеви лъчи и хвърляха издължените си сенки над поляната… Изведнъж забеляза някакъв блестящ предмет, който просветна в миг, озарен от слънцето.
Харли веднага пристъпи към скалата, давайки си сметка, че предметът, отразяващ слънчевите лъчи, явно е в някоя от пукнатините ѝ.
Когато се приближи обаче не успя да открие нищо, което би могло да проблесне на слънцето. Вдлъбнатината бе покрита с борови иглички, които оформяха тъмнозелена основа, върху която доста добре би се откроил някакъв метален предмет, ако имаше такъв.
Харли забърза към мястото, където бе забелязал отблясъка, огледа внимателно отпред и отзад, нагоре и надолу, докато изведнъж отново видя същия отблясък. Този път много по-ясно установи точното разположение.
Беше започнал старателно да оглежда скалата, когато нещо го накара да се обърне.
Лола Стрейг бе застанала на не повече от шест метра зад него.
— Здравейте — засмя се тя. — Защо се въртите около скалата?
— А мога ли да ви попитам вие защо ме дебнете? — малко ядосано и отвърна той.
— Смятате, че ви дебна?