Харли почувства, че е длъжен да каже нещо, за да защити Винсънт Блейн.
— Добре, да видим какъв е бил животът на господин Блейн — започна той. — Случайно знам някои неща за миналото му. Родителите му са починали, когато е бил още дете. На първата си работа е получавал по дванайсет долара на седмица. Наложило му се е едновременно да работи и да учи. В момента управлява две банки — една в Кенвейл и другата в Роксбъри. Притежава и голям универсален магазин. Дал е работа на толкова много хора. Благодарение на него районът се развива.
— И какво е спечелил от това? — не се отказваше Лола Стрейг.
Харли се замисли за миг.
— Ако гледаме така на нещата, то какво сме спечелили ние? — попита след това. — Той е типичен американец, носител на характерния за страната дух на предприемчивост и упоритост, благодарение на който сме се превърнали от колония в свободна нация.
— Вие готов ли сте да работите за него? — неочаквано смени темата Лола.
— Все още не зная.
— А в момента за него ли работите?
— Това… как да се изразя… свързано ли е по някакъв начин с вас?
— Искате да попитате дали ми влиза в работата?
— Не съм казвал подобно нещо — поклати глава той.
— Но явно това сте имаш предвид?
— Не, просто се чудех дали би оказало някакво влияние.
— Върху кое?
— Върху отношението ви към мен.
Очите ѝ в миг заблестяха от любопитство, след това тя побърза да отвърне поглед от него, като вдигна боровата пръчка към лицето си.
— Какво всъщност правехте тук? — попита тя.
— Кога?
— Точно когато се приближих.
— Оглеждах мястото, където бе заровен часовникът.
— А също и нещо друго по скалата — допълни Лола.
— Значи сте ме наблюдавали?
— Само докато се приближавах. А после изведнъж седнахте така, сякаш се опитвахте да скриете открития предмет. Той сигурно все още е там, под вас.
— Разбира се. Значи съм бил прав, когато казах, че ме дебнете.
— И сте готов да ме изхвърлите?
— Може би.
— В този случай ще трябва да се изправите. Защото не мога да предположа, че бихте могли да ме изхвърлите, без да станете от мястото си.
— А защо сте толкова сигурна, че съм седнал точно тук, за да скрия нещо?
— Помислих си го в началото на нашия разговор. А сега вече нямам никакви съмнения.
— Защо?
— Защото ако не беше така, веднага щяхте да скочите и да се огледате, когато ви обвиних, че криете някакъв предмет.
— А не смятате ли, че може да не съм чак толкова предвидим, колкото си мислите?
— Възможно е.
— Много добре, все пак печелите — обяви накрая и се изправи.
— Какво има там? — не се отказваше тя.
— И аз не знам. Нещо, което проблесна на слънцето.
— Но не забелязвам абсолютно нищо.
— Може да е парченце стъкло. Просто не мога да си представя какво друго би могло да е… а, ето го!
— Прилича ми на парче стъкло от очила без рамки — предположи Лола, докато Харли въртеше извитото стъкло между пръстите си.
— Сигурно е паднало върху боровите иглички — кимна с глава той. — Те са омекотили удара и точно затова не се е счупило; игличките са го задържали също така леко под ъгъл, така че слънчевите лъчи се отразяваха в него.
— Какво мислите за стъклото? — попита Лола.
Харли побърза да го пусне в джоба на сакото си.
— Нямам представа. Ще трябва да помисля.
Тя неочаквано се засмя.
— Бива ви в лъжите, няма що.
— Така ли?
— Да.
Харли реши, че е настъпил подходящият момент за контраофанзива.
— Вие защо така се разстроихте снощи, когато разбрахте, че Родни Бийтън се връща от града с Мирна Пейсън? — попита уж невинно.
Лицето ѝ пламна.
— Ама че нечестен въпрос. Да не би да искате да намекнете, че…
— Да? — подкани я Харли, щом тя най-неочаквано млъкна.
— Това е личен въпрос, свързан с нещо, което изобщо не ви засяга, така че не е честно да ми го задавате — отсече Лола.
— Но вие също ми задавахте въпроси за моите планове и за… — опита се да се оправдае той.
— Просто се опитвах да поддържам разговора — прекъсна го тя.