Макар и в подножието на планината, мястото бе все още обляно в слънчева светлина и когато Мейсън изви колата си покрай табелката, сочеща към ранчото, покритият с чакъл тесен път пред него приличаше на златисточервена извита панделка. Под тъмнеещите се сенки в далечината се виждаха очертанията на старомодна дървена ограда. А откачената от една от пантите си порта напомни на адвоката за уморен кон, застанал на три крака.
Къщата изглеждаше просторна, строена по характерен за далечните години начин, боята бе избледняла, а стените се бяха поолющили.
Мейсън паркира колата си, изкачи трите стъпала към нещо като веранда и тъй като не видя звънец, реши да почука на вратата.
Чу шум отвътре и след миг пред него застана привлекателна жена на около трийсет години, която го изгледа с любопитство.
— Госпожица Пейсън? — попита той.
— Госпожа Пейсън. Вдовица съм — поправи го тя. — Заповядайте.
Явно полагаше добри грижи за външния си вид. Носът ѝ бе може би твърде чип, а устните ѝ се нуждаеха от червило, за да не изглеждат прекалено плътни. В очите ѝ проблесваха весели пламъчета, а дяволитостта на изражението ѝ подсказваше, че гледа с любопитство на нещата и хората около себе си.
Мейсън прие поканата ѝ и пое навътре, като в същото време си мислеше, че именно любопитството може би прави тази жена така привлекателна. Това не бе изражение на нетърпеливо любопитство, характерно за младите, нито изпитателното проучване на авантюристката, а по-скоро зрялата оценка на човек, който умее да вижда нещата в перспектива и не се страхува, че те биха могли да се измъкнат от влиянието му. Просто очакваше с искрено любопитство какво ново ще ѝ предложи животът.
— Не се ли страхувате да живеете сама на толкова отдалечено място? — попита адвокатът.
— От какво да се страхувам?
— От непознати.
— Не смятам, че някога съм се страхувала от някого или от нещо — засмя се домакинята. — Освен това не съм сама…
— Така ли?
Тя поклати глава.
— Само на петдесетина метра встрани има още една малка къща, където са настанени три яки момчета, които се грижат за добитъка. А вероятно сте пропуснали да забележите и кучето под масата.
Мейсън се огледа отново много по-внимателно. Онова, което в началото му бе заприличало на тъмна сянка, сега ясно се очерта като пухкаво същество, следящо с остри, немигащи очи всичко, което се случваше наоколо.
— Явно ще трябва да променя заключението си, че сте сама — засмя се адвокатът.
— На пръв поглед Спукс не изглежда опасен — обясни госпожа Пейсън. — Обаче е типичен пример за спокойни и в същото време дълбоки води. Никога не ръмжи, не лае, но повярвайте ми, достатъчно е да му дам само знак и моментално ще изхвърчи от прикритието си.
— Знаете кой съм, нали? — попита Мейсън.
— Да. Виждала съм снимката ви във вестниците, а и разни приятели са ми посочвали известния адвокат Пери Мейсън един-два пъти в нощни клубове… Предполагам, че искате да разберете какво съм видяла снощи, когато двамата с Род ходихме до града.
Адвокатът кимна.
— Може би няма смисъл да ме питате — засмя се домакинята.
— Защо?
— На първо място — започна ясно и отчетливо тя, — симпатиите ми са изцяло на страната на тази жена, наистина искрено ѝ съчувствам. И второ, изобщо не обърнах внимание какво точно държи в ръцете си. Защото бях очарована от изражението на лицето ѝ.
— И какво по-точно бе изражението ѝ? — попита Мейсън.
— Имам достатъчно познания, за да съм наясно, че не става дума за истинско доказателство, господин Мейсън — засмя се тя. — Едва ли в съда ще ми разрешат да отговоря на подобен въпрос, не смятате ли? Това май се нарича твърдение по предположение или по лично заключение, изобщо нещо от този сорт, така ли е?
— Но вие не сте в съда и аз наистина се интересувам от изражението ѝ — отвърна също с усмивка адвокатът. — Не съм съвсем сигурен, но ми се струва, че за мен ще е по-важно точно изражението ѝ, а не толкова какво е държала в ръката си.
Мирна Пейсън присви очи, сякаш се опитваше да си припомни нещо важно.