— Все още не съм ви предложила нещо за пиене. Колко нелюбезно от моя страна! — извика неочаквано.
— Не искам нищо, благодаря — спря я Мейсън. — Интересува ме единствено изражението, което сте видели върху лицето на Милисънт Хардисти.
— Или може би цигара?
— Имам си свои, благодаря.
— Да видим сега… — започна малко неуверено госпожа Пейсън. — Как бих могла да го опиша… Беше очарователно изражение — на жена, която изведнъж е открила себе си, достигнала е до някакво важно решение, готова е да се откаже от нещо.
— Това ми звучи твърде определено и категорично.
— Така ли?
— Ами доколкото разбрах от разказите на останалите, госпожа Хардисти е била силно разстроена, направо на ръба на нервна криза.
— Това съвсем не е вярно — поклати глава госпожа Пейсън.
— Сигурна ли сте?
— Вие сам разбирате, господин Мейсън, че когато се преценяват израженията на околните, всеки си има някакви свои представи и критерии. Все пак ще ви кажа, че винаги съм се интересувала от лица и от емоциите, които те издават. Напълно съм наясно какво точно прочетох върху лицето на госпожа Хардисти. И в никакъв случай не бих го описала в съда.
— А на мен готова ли сте да го кажете?
— Вие неин адвокат ли сте?
— Да.
— На вас може би трябва да кажа — започна тя, след като се позамисли за миг. — Но все пак предпочитам да ми изтъкнете основателна причина, поради която да го направя.
— Има такава — веднага обясни Мейсън. — Властите са „погребали“ госпожа Хардисти на някакво неизвестно място, сигурно в затвор в малък град от околността. Нямам възможност да говоря с нея. А съм нает да я защитавам по обвинение в убийство.
— Възможно е да ми се присмеете, когато ви кажа, господин Мейсън — подхвърли неуверено госпожа Пейсън.
— Защо?
— Ами защото сигурно си мислите, че едва ли е възможно някой да разбере толкова много за проблемите на другия единствено наблюдавайки изражението му.
— Обещавам да не ви се смея — сериозно изрече адвокатът. — Може да се усмихна, да се усъмня или изобщо да не повярвам на онова, което ще ми кажете, но няма да ви се смея.
— След като получих категоричното ви обещание, вече мога да ви кажа… Изражението на госпожа Хардисти беше като на жена, която внезапно се е събудила, на жена, взела твърдо решение да скъса с нещо от предишния си живот и да започне всичко отначало. Виждала съм два-три пъти и преди това изражение. Самата аз… съм преживяла веднъж нещо подобно. Знам какво точно означава.
— Продължавайте — подкани я той, като видя, че започва да се разколебава.
— Ще ви кажа нещо, което не бихте могли да използвате като доказателство, господин Мейсън. И няма защо дори да се опитвате. Защото ако го споделите с някого, сигурно ще ви се изсмеят. Все пак като жена, която разбира тези неща, смятам, че Милисънт Хардисти бе тръгнала да убие съпруга си. Бе взела категоричното решение да го направи. Може би не само поради болката, която ѝ бе причинил, а по-скоро поради раните, които бе нанесъл на друг човек. Била е напълно готова, просто нещо дребно ѝ е попречило. Може би дори е стреляла, но не е успяла да го улучи. И след това неочаквано си е дала сметка за евентуалния резултат от онова, което се е опитала да направи, осъзнала е, че наистина държи смъртоносно оръжие в ръцете си. То вече не ѝ се е струвало подходящо средство, за да се отърве от Джак Хардисти и да го изхвърли от живота си, а се е превърнало в ключ към вратата на затворническата килия. Станало е символ за нарушаването на закона, нещо, което би могло да я прати зад решетките чак докато остарее, докато любовта напълно изчезне от живота ѝ. Затова я е изпълнило онова отвращение, както и трескавото желание да се отърве от револвера. Ужасявала се е от самия факт, че го държи в ръката си. Искала е да го захвърли някъде далеч и да не го види никога вече. И след това да отиде при човека, когото обича. Независимо от последиците, независимо от клюките и от необходимостта да наруши всички общоприети норми, тя бе готова да прекара остатъка от живота си точно с този мъж… Сега можете да ми се смеете, господин Мейсън.
— Не ви се смея, нямам основание да се усмихна дори.
— Това е всичко, което зная — обяви накрая госпожа Пейсън.
— И наричате това резултат от женска интуиция?
— По-скоро бих го определила като приложна психология, умение да се оценява характерът на околните, което се придобива, след като човек преживее доста неща през живота си… а аз наистина съм ги преживяла.