Времето не е нищо повече от един огромен кръг. Разделяш кръга на триста и шейсет градуса, после го делиш на двайсет и четири и установяваш, че един час се равнява на петнайсет градуса от кръга.
— Всичко това е прекалено сложно за мен — спря го детективът. — Признавам, че не мога да го разбера.
— Съвсем просто е, стига да вникнеш в същността му — отвърна адвокатът. — Опитвах се да подчертая, че като използват звездното време, учените знаят точното положение на всяка една звезда в даден момент.
— По какъв начин?
— Ами определят на всяка звезда точно положение по отношение на времето и пространството, което се смята нейното „правилно движение“. И след като го знаят, когато погледнат часовника, могат да определят точното разположение на звездата. Всъщност по този начин се работи с астрономическите телескопи. Положението на звездата в даден момент се определя, като поставят телескопа под правилния ъгъл, нагласяват го на съответната ширина на друг разграфен кръг, отразяващ „залязването“ на звездите — и ето, че звездата се появява.
— Добре де, звездата се появява — и какво от това? — недоумяваше Дрейк.
— Става за водещо заглавие на първа страница на вестника — обясни Мейсън.
Детективът се замисли за миг.
— Май има хляб в тази работа, Пери — съгласи се след малко. — Стига да успеем да изтъкнем важността ѝ. Какво те кара да смяташ, че нашият часовник е работил според звездното време, за което говориш?
— Ами погледни на нещата от тази страна, Пол — започна адвокатът. — Два пъти в годината звездното време съвпада със слънчевото — веднъж при пролетното равноденствие, а вторият път, след като от изпреварването се натрупат дванайсет часа, което при разграфения на дванайсет часовник би показало…
— Да, да, ясно ми е — прекъсна го Дрейк. — Дотук разбрах.
— Вторият случай на съвпадение между звездното и слънчевото време е равноденствието на двайсет и трети септември.
— А след това часовникът започва да избързва с по четири минути на ден? — попита детективът.
— Точно така.
— Но този часовник е бил двайсет и пет минути назад.
— Или трийсет и пет минути напред — поправи го с усмивка адвокатът.
— Отново нищо не разбирам.
— Ти забравяш, че заради войната2 властите изместиха времето ни с един час напред. Значи един часовник, който е двайсет и пет минути назад от нашето време, би бил с трийсет и пет минути напред по отношение на времето по слънцето… Тук май има нещо, върху което би трябвало да се замислим.
— Може би — кимна детективът. — Ако успеем да обвържем убийството с астрологията или дори само с астрономията, ще предизвикаме такъв интерес у областния прокурор на Керн, че той веднага ще сграбчи случая, точно както гладният пес се хвърля върху кокала.
— Просто можем да помислим върху един подобен акцент. Това е само примамка за привличане на интереса на вестниците, но все пак може да ни свърши работа.
— Смятам, че ще стане — каза Дрейк. — Кога ще мога да отида до града и да им пусна тази муха?
— Ами когато решиш.
В този момент се чу почукването на Дела по вратата.
— Всички облечени ли са? — попита тя.
— Влизай, Дела.
Секретарката отвори вратата, усмихна се за поздрав на детектива и пусна сгънат лист хартия в ръката на Мейсън.
Дрейк уж бе насочил погледа си към някакъв далечен предмет в дъното на стаята.
— Ти направо унищожаваш това момиче, Пери — подхвърли той, явно забелязал предаването на бележката.
— Защо смяташ така?
— Ами погледни как се държи. Човек има чувството, че на никого не се доверява. Поръчал си ѝ да открие някаква информация и тъй като е знаела, че ще бъдеш в моята стая, решила да запише всичко на лист и да се опита да ти го пъхне незабелязано в ръцете.
— Просто знае, че ти си доста целенасочен в мисленето си, Пол — засмя се адвокатът. — Не иска да ти отвлича вниманието с други неща.
Върху листчето, откъснато от бележника ѝ, секретарката бе написала само едно име — „Доктор Джеферсън Мейкън, Роксбъри“.
— Чух разни слухове, че Хардисти е отмъквал пари от фондовете на банката — обади се детективът. — Предполагам, че нямаш намерение да ми кажеш нещо и по този въпрос. Ти…
В този миг иззвъня телефонът.