— Докторът приема вечер от девет до десет — започна тя.
— Налага се да го видя спешно по личен въпрос — обясни Мейсън.
— Имате ли визитна картичка?
— Кажете му, че адвокатът Пери Мейсън би искал да го види — отвърна нетърпеливо той.
— Изчакайте тук, моля — каза само жената, извърна се и пое по коридора, а когато стигна до отсрещната врата, побърза да я отвори и я затръшна доста силно след себе си, с което му демонстрира категоричното си неодобрение за тази късна визита.
Мейсън бе чакал вече почти минута, когато тя се появи отново.
— Докторът ще ви приеме — обяви едва когато достигна до входната врата и зае същата поза както когато отвори при позвъняването му.
Адвокатът я последва по коридора и влязоха в малка стая, чиито стени бяха покрити с рафтове с книги, а някъде по средата доктор Джеферсън Мейкън седеше отпуснат върху огромно черно кожено кресло.
— Добър вечер — поздрави го той. — Моля, седнете. Надявам се, че ще ме извините, дето не ставам да ви посрещна. Но натоварването в моята професия е толкова голямо, че направо разбивам здравето си, докато се опитвам да лекувам пациентите си. Ако някой от тях живееше по начина, по който го правя аз, щях веднага да го предупредя, че направо се самоубива. Затова и обикновено се опитвам да се отпусна напълно и да си почина половин час след всяко ядене… Можете да ми кажете каква е причината за посещението ви. Но бъдете кратък, ако обичате. И не изпитвайте разочарование, ако не реагирам по никакъв начин на думите ви. Просто правя усилия да се науча да се отпускам напълно и да изключа достъпа на всякаква външна информация до съзнанието си.
— Много добре — започна адвокатът. — Продължавайте да си почивате, щом искате. Кажете ми само дали Милисънт Хардисти прекара тук цялата предишна нощ или само част от нея?
Доктор Мейкън подскочи като ужилен и се поизправи в креслото.
— Какво… какво искате да кажете?
Едва сега Мейсън успя да го огледа — наближаваше петдесетте, стегнат, слаб, с остър поглед. По лицето му наистина се долавяше някаква сянка на умора, характерна за хора, които поради напрежение и претоварване с работа са достигнали до ръба на физическото изтощение.
— Исках да разбера дали Милисънт Хардисти е прекарала цялата нощ тук или само част от нея — повтори въпроса си адвокатът.
— Това са неоснователни предположения. Дори ми приличат на обидна инсинуация. Аз…
— Можете ли да отговорите на въпроса ми? — прекъсна го Мейсън.
— Да, разбира се, че мога.
— Ами направете го тогава.
— Не виждам никакви основания да ви давам такава информация.
— Милисънт е арестувана — каза Мейсън.
— Милисънт… арестувана? Искате да кажете, че полицията смята, че тя… но това е направо невъзможно!
— Вие не знаехте ли нищо? — продължи с въпросите адвокатът.
— Естествено, че не. Не съм и предполагал, че тези полицаи могат да са толкова глупави, че да направят нещо подобно.
— Съществуват известни улики срещу нея — обясни адвокатът.
— Значи става дума за неправилна интерпретация на фактите.
— Ами продължавайте да си седите тогава — подхвърли Пери, като кимна към натрупаните възглавници в края на креслото. — Отпуснете се и си починете. А аз ще ви попитам още някои неща, докато се отпускате.
Доктор Мейкън не помръдна от мястото си.
— Всички са действали на основата на предположението, че Хардисти е бил застрелян привечер. Най-вероятно десет-петнайсет минути преди да падне мрак. Но току-що излезе докладът от аутопсията. Бяха го задържали, за да направят повторна проверка, защото в него не се потвърждава онова, което е смятала полицията.
Доктор Мейкън нервно барабанеше с пръсти по бузата си.
— Мога ли да попитам какво казва този доклад?
— Че смъртта е настъпила между седем и десет и половина вечерта — отвърна Мейсън. — Най-вероятно около девет.
— Правилно ли ви разбрах — около девет часа вечерта?
— Да.
— Ами тогава… тогава Милисънт не би могла да има нищо общо с нея.
— Защо?
— Тя беше… била си е вкъщи по това време, нали?
— Откъде знаете?
Доктор Мейкън успя бързо да се окопити.
— Не знам — сви рамене. — Просто питах.
— Вие по кое време бяхте там?
— Къде?