— Преди седмица ли? — засмя се Адел. — Защо си мисля, че тук от месеци не е стъпвал никой? Къщата изглежда сякаш от доста време не е била отваряна.
— О, не съм се занимавал с чистене или подреждане… просто се отбих за няколко часа да си почина. Исках да се откъсна за малко от шума. Тук е толкова тихо и спокойно, помага на човек да вземе решение, когато…
Неочаквано замълча.
— Ние тъкмо си тръгвахме — каза уж спокойно Адел. — Исках да погледна как е къщата. Татко смята да дойде утре вечер. Готов ли си, Харли?
Той кимна.
— Надявам се, че ще намериш ножа си — добави любезно, след като с Адел се насочиха към мястото, където тя беше оставила колата си.
Хардисти отново направи опит да прояви любезност:
— Благодаря, приятел! Много ти благодаря. Предполагам, че ръката не те тормози много. Пази се. Не се опитвай да се захващаш с много работа наведнъж. Спокойно, човече. Само спокойно.
Бяха стигнали подножието на хълма и поеха по равния път, който води към Кенвейл, когато Адел неочаквано даде воля на чувствата си.
— Мразя го! — възкликна ядосано.
— Щеше да изглежда много по-добре, ако се държеше естествено — съгласи се Харли. — Явно някой му е внушил, че би могъл да впечатли хората с напористостта си. Нещо, което напълно му липсва. Тези негови глупави усилия могат да предизвикат само смях.
— Не става дума затова — обясни тя. — Не ми пречат номерата му, защото знам, че има комплекси. Мразя го заради онова, което причини на татко.
Харли като че се готвеше да я попита нещо, но после размисли и се отказа.
— Дължи повече от десет хиляди долара на банката — продължи Адел. — Добре знаеш, че точно парите на татко и неговото влияние му помогнаха да започне.
— Опасявам се, че не съм съвсем наясно с нещата.
— Татко създаде банка в Роксбъри, назначи Джак на работа там с годишна заплата от шест хиляди долара — направи го само защото е съпруг на Милисънт.
Той я слушаше мълчаливо.
— Джак Хардисти — продължи Адел — непрекъснато четеше книги, свързани с успешни продажби и оказване на влияние върху околните. Все пак успя някак да скрие дребната си подла душичка зад маската на страхотен ентусиаст и сърдечен човек… Затова и няма как да се докопат до него.
— Знае ли някой за липсата? — попита Харли.
— Само директорите в банката и облигационната компания. Татко е гарантирал пред компанията, че ще покрие евентуалните загуби по полицата на Джак. Отказвали да му я издадат, тъй като са знаели нещо, свързано с миналото на Джак. Предполагам, че татко се е намесил и е оправил нещата, така че… може би изобщо не трябва да се тревожа за това. Забрави изобщо, че съм го споменала.
— Вече забравих — засмя се той.
Адел си даваше сметка, че преди година този въпрос щеше да го заинтересува, може би щяха да го обсъдят доста подробно. Но сега като че го изхвърли набързо от главата си като нещо маловажно.
— Точно поради това татко се нуждае от някого, на когото би могъл да се довери.
Може би не я чу, а ако думите ѝ са стигнали до него, явно не е разбрал намека, който се съдържаше в тях.
— Защо ли му е трябвало на Джак да заравя будилника встрани от къщата? — попита единствено той.
— Смяташ ли, че той го е направил?
— Беше се насочил точно към мястото, освен това измъкна лопата от колата си.
— И аз си мислех същото — призна тя. — Просто не мога да си го обясня. Аз… виж, задава се колата на Милисънт. Тя…
Адел млъкна и започна да маха с ръка на приближаващата се светла лимузина. Колата намали скорост и спря, докато Милисънт Блейн ги наблюдаваше зад елегантните си очила без рамки. Недоволна от празния си живот на дъщеря на Винсънт Блейн, тя бе започнала да учи за медицинска сестра. Сватбата ѝ прекъсна тази кариера и отначало я изпълни с щастие, което бързо я напусна. Лицето ѝ, което никога не се бе отличавало с особена изразителност, сега винаги беше тъжно.
— Здравейте! Ходихте ли до къщата? Здравей, Харли! Отначало не те познах. Как си?
Харли Реймънд отвори вратата на колата и слезе, за да се здрависа с Милисънт.
— Наистина се радвам да те видя. Казаха, че си бил зле ранен… Сега по-добре ли се чувстваш?
— Твърд като данъците. Радвам се да те видя.