— Така е в общи линии. Естествено като всеки лаик вие не сте успели да запомните точната медицинска формулировка, но няма смисъл да се задълбочавам в това.
— И сте открили Милисънт в Кенвейл.
— Да.
— По кое време?
— Ами… как да ви кажа… Колко ли трябва да е било… човек не гледа часовника си при подобни обстоятелства, нали разбирате, макар че адвокатите след това обичат да задават разни въпроси за точното време.
— Кажете поне приблизително.
— Сигурно е било малко след шест… може би шест и половина.
— А дали не е било към седем?
— Не ми се вярва, макар че може и така да е.
— Но в никакъв случай не е било преди шест?
— Да.
— А знаехте ли, че Милисънт е тръгнала към планинската къща, когато напуснахте кабинета си и тръгнахте да я търсите?
— Да.
— Споменахте, че сте го научили от някакъв свой източник за информация.
— Точно така. Бяха ми съобщили.
— Кой?
— Не бих искал да казвам това.
— Защо?
— Защото ще наруша обещанието да го запазя в тайна.
— По отношение на кого?
— Не бих искал да отговоря и на този въпрос.
— Може би към друг пациент?
Доктор Мейкън се замисли върху този въпрос. Внезапно пламъче проблесна в очите му, след това бързо изчезна.
— Да, информацията дойде от пациент.
— И вие си дадохте сметка, че след като госпожа Хардисти е отишла на мястото, където се намира и съпругът ѝ Джак Хардисти, може да възникне някаква опасност?
— Какво искате да кажете с това „да възникне опасност“? Защо не се изразявате по-ясно, адвокате? За какво по-точно става дума — за опасност за здравето на пациентката ми, за физическа опасност или за…
— Че е опасно за здравето на вашата пациентка да отива горе в планинската къща — поясни Мейсън.
— Да.
— Как да си обясня тогава, че след като сте я открили в Кенвейл, вместо да я отведете колкото се може по-далече от проклетата планинска къща, вие веднага сте я закарали там? — попита с лека усмивка адвокатът.
— Не съм казвал подобно нещо — сви устни доктор Мейкън.
— Но аз го казвам.
— Не бих го нарекъл правилна интерпретация на информацията, която ви дадох.
— Не само че е правилна, но и по безспорен начин се доказва от следите от автомобилните ви гуми, останали там. Вашата кола е стигнала до планинската къща.
— Но вие не сте сигурен, че следите са точно от моя автомобил. Не сте го виждали дори!
— Стига сте го увъртали — въздъхна отегчено адвокатът. — Ходихте ли до планинската къща с колата си или не? Откарахте ли горе Милисънт, след като я открихте в Кенвейл или не?
— Не съм длъжен да отговарям на този ваш въпрос.
— Не сте длъжен да отговаряте на нито един от въпросите ми — поправи го Мейсън. — Но точно същите неща ще ви попитат и в полицията.
— Възможно е полицаите да не успеят да стигнат до мен.
— Шансът е едно на милион.
— Не съм съвсем съгласен с вас.
— Няма значение дали сте съгласен или не. При всички случаи ще ви се наложи да отговорите на този въпрос. Напълно сте прав обаче, че аз нямам право да ви накарам да го направите тук и сега. Означава ли това, че се страхувате?
— Просто отказвам да отговоря на въпроса ви.
— Защо? Защото отговорът може да насочи подозренията към вас ли?
— Нямам намерение да ви изброявам причините. Не съм длъжен да отговарям и отказвам да го направя. Това е всичко.
— Няма защо да продължаваме този спор. Но след като вие се страхувате да дадете отговор на въпроса ми, имам право да си направя съответните заключения.
Доктор Мейкън нервно потупваше с пръсти брадичката си.
— Заведох Милисънт горе в планинската къща по няколко причини, свързани със здравословното ѝ състояние. Беше част от терапия, която ѝ бях назначил. И предполагам, че ще се съгласите, адвокате, че след като ви обясних това, никаква власт на света не може да ме накара да разкажа подробности около това лечение, нито защо точно съм го назначил.
— Не ми се вярва да се приеме, че съображенията за лекарската етика се простират толкова широко — възрази Мейсън. — Но за момента можем да оставим нещата в това положение. Естествено, аз отчитам, че вие сте неин лекар и че правите изявлението си точно в това свое качество.