— Погледни, Пол — обърна се той към детектива. — Не е мъртъв, просто е ударен с нещо тежко… Не виждам следи от рана от куршум… о, почакай, ето го револверът!
Той коленичи до оръжието.
— Трийсет и осми калибър, с къса цев — обяви тихо. — Усеща се и миризма на барут. Май че е бил използван… Но все още не виждам никаква рана по тялото…
— Умолявам те в името на всичко свято веднага да излезеш оттам, Пери — настоя Дрейк. — Ще се обадим в полицията, нека те да направят нужните разследвания.
Но адвокатът като че не го чу, потънал в догадки за онова, което се бе случило.
— Това пиленце има кожен кобур на колана си. Вероятно револверът е негов. Сигурно той е стрелял най-напред, а след това някой го е ударил… Да, ето подутината отзад на главата му, прилича ми на следа от удар с палка или…
В този миг прозвуча воят на полицейска сирена, в началото по-слабо, а веднага след това и почти оглушително. Червената лампа отгоре освети най-напред застаналия на верандата Пол Дрейк, а после и полуотворената врата.
— Знаех си, че така ще стане — простена отчаяно детективът.
— Излезте веднага напред! С вдигнати ръце — разпореди някакъв глас в тъмнината.
Полицаите се приближиха и Пол Дрейк започна веднага да им обяснява какво се е случило. Мейсън заобиколи покрай краката на ранения и се появи пред вратата.
Двамата мъже, явно отговарящите за този район полицаи, бяха въоръжени и носеха силни фенери.
— Какво става тук? — попита единият от тях.
— Аз съм адвокатът Пери Мейсън. Милисънт Хардисти е моя клиентка. Спрях да проверя дали си е вкъщи. Видяхме светлините и се качихме на верандата. Но като приближих до входната врата, забелязах, че нещо не е наред.
— Това наистина е Мейсън — каза шепнешком вторият полицай. — Виждал съм го и преди.
— Откога сте тук? — попита първият.
— От няколко секунди — обясни адвокатът. — Едва успях да надникна вътре. И смятах веднага да позвъня на полицията.
— Така ли? А защо тогава този човек бе тръгнал надолу по стълбите, когато пристигнахме?
— Ами отиваше да се обади.
— Нима тук вътре няма телефон?
— Има, но ако го бяхме използвали, можехте да ни обвините, че заличаваме пръстови отпечатъци — започна назидателно Мейсън.
— И какво точно е станало? — попита полицаят.
— Нямам представа. Мъжът вътре като че е ударен с нещо — каза адвокатът. — Наблизо лежи револвер.
— Ваш ли е този револвер?
— Не, разбира се.
— Вие стреляли ли сте?
— Не.
— А чухте ли изстрели?
— Не. Не съм сигурен, че някой изобщо е стрелял.
— Но някой е позвънил в полицейското управление и е съобщил, че е чул изстрел в къщата на Хардисти, твърдял, че сигурно е извършено убийство — обясни полицаят.
— Преди колко време е било обаждането? — поинтересува се Мейсън.
— Преди седем-осем минути.
Адвокатът пристъпи отново през полуотворената входна врата.
— Не виждам никакви следи от рана от куршум — каза той. — Но отзад на главата има цицина.
Двамата полицаи поведоха и Дрейк към вратата, всички огледаха внимателно изпадналия в безсъзнание човек.
— Но това е Джордж Крейн — извика единият от полицаите.
— Най-добре е да го вдигнем от пода — предложи Мейсън. — Тогава ще видим как да му помогнем. Кой е Джордж Крейн?
— Следи търговските обекти, заместник-началник е на отдела в полицията. Добър полицай, а от време на време поема и някои частни поръчки.
— Можем да го поставим върху канапето там — предложи Мейсън.
— Добре. Да го вдигаме… Почакайте, а кой е човекът с вас?
— Пол Дрейк, собственик на детективска агенция „Дрейк“.
— Най-добре ще е да видим документите му — каза полицаят.
Дрейк извади кожена калъфка, където държеше разрешителното си, и им я подаде. Полицаите я разгърнаха, разгледаха най-внимателно отделните увити в целофан листове.
— Май всичко е наред — обади се накрая шефът на екипа и му върна документите.
После полицаите прибраха револверите в кобурите си, закачиха фенерите на коланите и се наведоха към безжизнения човек на пода. Мейсън и Дрейк им помогнаха да го вдигнат на канапето. Клепачите на ранения в същия миг потрепнаха, дишането му стана по-стабилно и мускулите на ръцете му се стегнаха.