— Смятам, че изяснихме всичко — намеси се шефът на екипа. — Знаем къде да ви открием, ако се наложи… А ти би ли могъл да опишеш тази жена, Джордж?
— Не и докато тези господа са тук — заяви Джордж Крейн.
— Смятам, че е напълно прав в това отношение, момчета — засмя се полицаят.
Дрейк нямаше желание да чака втора покана.
— Да тръгваме, Пери — каза веднага.
Двамата излязоха от къщата, минаха по верандата и се насочиха към мястото, където Мейсън бе паркирал колата си.
— Не се ли чувстваш така, сякаш си започнал да бягаш и всеки момент очакваш да чуеш стрелба зад гърба си? — попита шепнешком детективът. — Почти съм готов да се обзаложа, че ще ни накарат да се върнем още преди да сме стигнали до колата ти.
— Всичко е наред, Пол — засмя се адвокатът. — Но нещо друго ме тревожи.
— Какво?
— Много бих искал да знам дали колата на Адел Блейн все още се намира на паркинга, където я била оставила преди заминаването си.
— Съвсем лесно можем да разберем това — успокои го Дрейк. — Паркингът е близо до главната улица. Според моя човек няма как да го пропусне човек.
— Винаги изпитвам подозрение към нещата, които няма как да бъдат пропуснати — измърмори адвокатът, докато включваше двигателя. — Чудя се също кой ли се е обадил по телефона и е съобщил за изстрела.
— Не знам и съм сигурен, че полицаите едва ли ще ни предоставят тази информация, ако сами успеят да открият човека… На следващата пряка завий наляво, а после надясно. Мисля, че е по-добре само аз да вляза в паркинга, Пери — продължи детективът. — Двамата може би ще предизвикаме подозрение. Аз знам как да се оправям в подобни ситуации.
Дрейк влезе в покрития паркинг, забави се не повече от пет минути, след което се появи, отвори вратата на колата на Мейсън и се отпусна на седалката до него.
— Е? — попита веднага адвокатът.
— Адел Блейн е взела колата си точно преди четирийсет и пет минути.
Мейсън включи двигателя.
Детективът се изтегна удобно на мястото си и попита:
— Нали знаеш, Пери, че човекът, с когото работиш по твоите случаи, никак не обича отегчението?… Къде отиваме сега?
— Този път ще се опитам да изпреваря полицията и да проведа пръв разговора — отвърна адвокатът.
— С Адел ли? — попита Дрейк.
— Точно с нея — отвърна Мейсън и даде газ.
14
Планинската къща бе потънала в дълбока тишина. Единственият звук, който достигаше до ушите на Харли Реймънд, бе тихото съскане на газовата лампа. Не духаше дори слаб вятър и листата на дърветата изобщо не помръдваха. Въздухът беше студен, дори леден, а звездите ярко блестяха.
Беше направо абсурдно да се мисли, че човек е в състояние да усети смъртта. Харли Реймънд бе виждал как смъртта покосява хора край него. Беше се научил да не обръща внимание на опасността. И независимо от опита си и богатите си преживявания по време на войната едно натрапчиво чувство бе започнало вече да го изпълва и да изопва нервите му — чувството, че долавя смърт във въздуха около себе си.
Смъртта, на която бе свидетел в горещите битки, бе изпълнена с жестокост, жертвите ѝ падаха, облети в кръв. Мъже, които бяха тръгнали да убиват, сами падаха мъртви на бойното поле. Това бе една бърза игра, която се разиграваше пред всички и залозите в нея бяха твърде високи — слава за победителя и смърт за изгубилия. Това тук в планинската къща бе нещо съвсем различно: една студена, отвратителна, тиха смърт, която се промъкваше крадешком в тъмнината, а след това изчезваше, като оставяше само тялото на жертвата след себе си.
Харли си даваше сметка, че девет десети от объркването му се дължи на факта, че не може да се отърве от усещането, че някой го наблюдава, че планинската къща е подложена на непрестанно гадно следене.
Измъкна се през кухнята и застана на скритото в сенките на дърветата специално място за барбекю, после се изкачи по стъпалата към верандата, мина към предната страна на къщата, опря се на перилото и се загледа към звездите.
Нещо просветна за миг. Заприлича му на мимолетния лъч на прелитаща между дърветата светулка, който веднага изчезна. Но ето, че съвсем скоро светлината се появи отново. Този път бе по-продължителна и по-силна, забеляза дори сенките от нея върху клоните на близките борове. Изведнъж осъзна, че някой се приближава към планинската къща, но не откъм пътя, а направо през гората, като включва и изключва фенерчето.