— От къщата ли се връщате? — обърна се към сестра си.
Адел кимна утвърдително.
— А видяхте ли… искам да кажа… там ли беше…
— Да — прекъсна я Адел, разбрала какво иска да попита. — Пристигна точно когато си тръгвахме.
Милисънт изглеждаше доста объркана, разкъсвана между усилията да се държи любезно, да прояви по-голям интерес към завръщането на Харли и непреодолимото желание час по–скоро да се отправи към къщата.
— Много се радвам, че се видяхме — започна тя, включвайки на скорост, като започна да отпуска съединителя. — Надявам се, че ще се срещаме по-често. Може би ще ни дойдеш на гости… имам предвид… е, ще се договорим.
Колата потегли.
Адел я проследи с объркан поглед, след това пое към Кенвейл.
— Този гад — измърмори ядосано. — Не заслужава дори да лиже подметките ѝ.
— Тя знае ли за изчезналите пари?
— Не ми се вярва. Надявам се, че не е разбрала.
— Тогава защо като че изгаряше от нетърпение час по-скоро да открие съпруга си? — попита Харли.
— Защото… двамата си имат и лични проблеми. Но да не говорим за Джак… Къде смяташ да се настаниш, Харли?
— На хотел.
Адел натисна силно газта. След бавното пъплене на колата до този момент новата скорост изглеждаше страхотна, макар че апаратът отчитаща едва осемдесет километра в час.
— Спомних си за един ангажимент — засмя се малко виновно тя. — Май ще закъснея… Това е проблемът с теб, Харли: заради теб започвам да забравям разни неща. А ето, че слънцето почти залязва.
2
Харли Реймънд се изкъпа, изтегна се на леглото и почти веднага потъна изтощен в летаргия. Речта му в клуба и пътуването до планинската къща изискваха немалко усилия. Длъжен бе да си даде сметка, че силите му в момента бяха доста ограничени. Явно раната е била по-сериозна, отколкото предполагаше.
Телефонът рязко иззвъня и бързината, с която скочи, го накара да се замисли за нервността, която го бе обзела. Запали лампите и вдигна слушалката.
Операторката го осведоми, че някакъв господин, представил се за Винсънт П. Блейн, го очаква във фоайето.
— Блейн ли? — повтори учудено той. — Кажете му… Кажете му, че се обличам. Най-много след десетина минути ще сляза при него. Ако бърза, би могъл да се качи в стаята ми.
Харли постави слушалката на вилката, сложи си риза и панталон и тъкмо си обуваше обувките, когато чу почукването на Блейн на вратата.
Не беше виждал бащата на Адел от малко повече от година и бе шокиран от промяната, настъпила с този човек. Изглеждаше остарял и доста разтревожен. Обаче беше запазил изтънчените си маниери — както и този негов подчертан интерес към околните, който не беше нито пренебрежителен, нито натрапчив, а подсказваше неговата изисканост и достойнство.
Харли веднага разбра, че Блейн идва по важна работа, това си личеше по напрегнатото му изражение. Независимо от това гостът не пристъпи веднага към проблема: извини се за неочакваната си поява и разпита внимателно за здравето на Харли.
— Съжалявам, ако съм ви събудил… — започна накрая Блейн.
— Всичко е наред — прекъсна го домакинът, опитвайки се да улесни нещата. — Напоследък съм станал голям мързеливец. Мога ли да направя нещо за вас, господин Блейн?
Прочете благодарност в приятните сиви очи на госта, скрити под гъстите вежди.
— Много мило от ваша страна да ми направите това предложение, Харли… Всъщност съм доста разтревожен за Адел.
— Защо?
— Срещнахте ли се с нея днес следобед?
— Да. Ходихме до планинската къща.
— И кога се върнахте?
Харли погледна часовника си.
— Ами от час и половина или най-много от два съм в хотела.
— Тя не се прибра у дома. Чаках я.
— Спомена, че имала среща, за която била забравила — опита се да го успокои Харли. — Дори доста бързаше, за да ме остави тук… Защо не седнете, господин Блейн?
— Съзнавам, че ви създавам големи неприятности — започна да се извинява гостът. — Не трябваше да ви безпокоя. Аз…
— Тъкмо си мислех за слънчевата поляна пред къщата ви — засмя се младежът. — Може би за пръв път се почувствах така спокоен и отпуснат.
Блейн кимна разсеяно, но явно съзнанието му беше заето с нещо друго. После неочаквано погледна към Харли и го попита:
— Искате ли да останете там няколко дни?
— В къщата ли?