Харли се спотаи в сянката и зачака.
След около три минути забеляза два силуета, които изникнаха измежду дърветата. За миг ясно се очертаха на фона на лъча на фенерчето, насочено към голямата скала на поляната. После фенерчето изгасна и всичко потъна в мрак.
Харли имаше чувството, че долавя тихи гласове. Напусна безшумно верандата. Движеше се бавно, но се ориентираше сравнително добре в тъмнината, нещо, което бе усвоил по време на службата си в армията. Наближи скалата. Фенерчето отново проблесна, този път явно някой го бе обхванал в дланите си, като насочваше светлината точно към мястото до скалата, където той бе открил часовника.
— Това е мястото — чу приглушен шепот.
Гласът му се стори доста познат. Беше женски. После някакви ръце започнаха да разравят пръстта в точно определен участък. Харли успя да види и ръцете. Дълги пръсти, елегантна длан, тънки китки…
— Адел! — извика изненадан той. Фенерчето угасна. Последва уплашен вик, после нервен, почти истеричен смях.
— Харли! — обади се накрая Адел Блейн. — Не можеш да си представиш как ме уплаши… Сам ли си?
— Да. А ти с кого си?
— С Мирна Пейсън… Какво е станало с часовника, Харли?
— Нямам представа. Не можахме да го намерим. Вече не е там.
— Значи си го търсил?
— Да… А ти как се озова тук? И защо не дойде до планинската къща?
— Ами отидох до дома на Мирна. Стигнахме с колата до завоя, а после я оставихме там и решихме да минем направо през гората. Има една пътека оттам, около осемстотин метра дълга, точно колкото да си направи човек една хубава разходка… Така се поддържам във форма… Но ако някой в момента ми предложи топла напитка, не бих му отказала.
— Имам чай, кафе и шоколад — отвърна веднага Харли. — Защо Мирна Пейсън не казва нищо?
Мирна отметна назад глава и се засмя.
— Какво искаш да кажа? Ако имаш предвид топлата напитка, аз съм за.
— Да влезем в планинската къща — предложи Адел. — Но ще трябва веднага да дръпнеш завесите, Харли. Не бих искала някой да знае къде точно се намирам.
— Защо?
— Ами това е дълга история. Не мога да ти я разкажа сега. Просто искам да разбереш, Харли, че сме длъжни да открием къде Джак е скрил откраднатото. Явно парите са някъде тук. Точно затова пристигна в къщата с лопата в колата… И все ми се струва, че часовникът е свързан по някакъв начин с цялата тази история.
— Да, хайде да отидем вътре и там ще говорим. Няма смисъл да се ровим тук посред нощ.
— Прав си. Предполагах, че часовникът сигурно е тук и бих могла да се ориентирам евентуално по него. Разказах на Мирна за откритието ни. Тя също смята, че часовникът е може би ключът към парите.
— Това беше едно от първите места, които провериха.
— Ти си им казал за часовника?
— Да.
— Но те не го намериха?
— Не само че не го откриха, но нямаше и следа дори, че нещо някога е било заровено на това място.
— Не бях сигурна, че си останал в планинската къща — смени темата Адел. — Затова и гледах да не вдигам шум. Има ли някой друг с теб?
— Не.
— Никой не трябва да знае, че съм тук. Разбираш ли? Абсолютно никой.
— Добре, ако зависи само от мен, никой няма да разбере.
Тримата влязоха и запалиха лампата в къщата. Мирна Пейсън изгледа изпитателно Харли, а после се засмя.
— Здравей, съседе, помниш ли ме? — започна шеговито. — Аз съм жената, която държи ранчото от другата страна на платото. Мъжете от околността, които се занимават с животновъдство, смятат, че няма да успея, защото съм просто „глупава жена“; а когато отида в града, жените там ме гледат с недоумение, защото живея „сам-сама в компанията на трима каубои, на които готвя“. Според едните съм глупачка; според другите — паднала жена. Можеш да си избереш каквото повече ти харесва.
— А също чудесна и предана приятелка — намеси се Адел.
Мирна Пейсън се настани на един от столовете, изпъна обутите си във високи ботуши крака, измъкна платнена торбичка с тютюн от джоба на полата си и започна да си свива цигара.
— Адел не го признава, но според мен полицията я търси, така че фактът, че я крия, ме превръща в истински престъпник.
— Не се шегувай с това, Мирна — предупреди я другата жена. Наистина е много сериозно.
— Изобщо не се шегувам — отвърна приятелката ѝ, докато изсипваше тютюн върху тъмнокафяв лист.