— Имам три негатива за проявяване — обясни Бийтън.
— А наясно ли си какви животни си заснел — продължи да се интересува Харли.
— Не, ни най-малко. Преди внимателно оглеждах следите, но след това установих, че е много по-приятно да се проявяват негативите в очакване на поредната изненада.
— Но сигурно си сложил повече от един фотоапарат?
— О, да, разпръснал съм половин дузина в околността.
— А не плашиш ли дивеча с непрестанното си обикаляне?
— Вече не — обясни гордо Бийтън. — Защото използвам нова система. Поставям фотоапаратите едва след като се стъмни. След това се изкачвам някъде нависоко, откъдето бих могъл да наблюдавам района, и чакам търпеливо. Когато някакво животно закачи конеца, веднага се задейства светкавицата, която осветява наоколо. Щом я видя, разбирам кой от апаратите се е включил. Записвам си номера на фотоапарата и времето, когато е направена снимката. Изчаквам така два-три часа и едва тогава обикалям, изваждам филмите, зареждам отново техниката и се прибирам, за да проявя негативите.
— И оставяш фотоапаратите заредени?
— Да, до сутринта.
— Не разбирам тогава защо стоиш и ги наблюдаваш часове наред.
— Ами по този начин мога да взема първите снимки и да заредя онези фотоапарати, които са снимали вече веднъж до полунощ… Обикновено най-ползотворното време е към четири часа сутринта, но не мога да отрека, че имам и няколко чудесни снимки, направени между десет и единайсет вечерта… Вече бяхме тръгнали да се прибираме, но решихме да се отбием до вас да видим… да видим дали нямаш нужда от нещо и… дали изобщо си добре.
— Май всички сме били обзети от едни и същи мисли — обади се Мирна Пейсън. — Направо ме побиват тръпки при мисълта, че мога да остана сама в някаква къща, където е било извършено убийство. Но Харли твърди, че това не го тормози особено.
Той в миг осъзна, че гостенката му вече за втори път го нарича само с първото му име, затова реши да постъпи по същия начин.
— Дори да се страхувах, нямаше да си го призная пред Мирна — подхвърли с усмивка.
Лола Стрейг някак си се напрегна.
— Струва ми се, че може би ще е най-добре да си тръгваме. Доста е късно за посещения. Аз…
В този миг се чуха забързани стъпки по верандата. После някой започна да удря нетърпеливо с юмрук по вратата.
— О, явно компанията се увеличава — обади се Мирна Пейсън. — А аз смятах, че вече всички сме се събрали.
Харли се изправи и пое към вратата. Не бе успял да я отвори, когато отвън се чу нетърпеливият глас на Бърт Стрейг:
— Хей, Реймънд, тук ли е сестра ми?
— Господи… той като че носи револвер! — извика Мирна Пейсън.
Харли побърза да отвори вратата.
— О, тук си значи — измърмори ядосано на сестра си Бърт Стрейг.
— Защо, Бърт? Какво се е случило?
— Да се случи ли? Къде беше през цялото време, по дяволите?
— Бях излязла с Родни.
— Да бе, „бях излязла с Родни“ — повтори ядосано брат ѝ, като не откъсваше очи от нея.
Родни Бийтън се размърда неловко на мястото си и попита:
— Нима имаш някакви възражения?
Лола успя да скочи и да застане между брат си и Родни Бийтън.
— Не се дръж така, Бърт — опита се да го успокои тя. — Какво ти става, за Бога? Оставих ти бележка, в която ти бях написала къде ще бъда.
— Я си помисли. Може би си имала намерение да ми оставиш бележка, но си забравила да го сториш.
— Стига, Бърт. Оставих я над камината, на обичайното място.
— Но не беше там, когато се прибрах — отвърна раздразнено брат ѝ. — Изплаших се до смърт за теб… Съжалявам, Род, може би се държах малко грубо, но толкова се бях притеснил…
— Десетки пъти съм ти казвала, че няма защо да се тревожиш за мен — рязко изрече Лола Стрейг. — Мога сама да се грижа за себе си.
— Да бе… В района се разхожда някакъв убиец, а аз изобщо не трябва да се притеснявам за теб? Трябва да знаеш, че пребродих всички баири наоколо, взирах се в следите по пътеките, правих какво ли не… Трябва да знаеш, Род, че случайно задействах и един от твоите фотоапарати — онзи там до падналото дърво, където беше заснел катеричката.