Майкъл Муркок
Перла в черепа
КНИГА ПЪРВА
А после Земята остаряла, повяхнали и загубили своята сочност пейзажите й, а нравите й станали причудливи и странни като тези на човек, в последните години от живота му.
Първа глава
Граф Медни
В една сутрин Граф Медни, Господар и Пазител на Камарг излезе на своя рогат кон за да огледа земите си. Яздеше без да спира докато изкачи невисок хълм, на върха на който бяха разположени останали от дълбока древност руини. Това бяха останки от готическа църква — полуразрушен, каменен зид отдавна загладен от ветровете и дъждовете. По-голямата част от руините бяха скрити от бръшлян, чийто разцъфнали кехлибарени и виолетови цветове изпълваха тъмните прозорци, великолепно замествайки изрисуваните стъкла, които някога бяха красели фасадата.
Когато излизаше да поязди, граф Медни неизменно спираше край тези останки. Имаше нещо, което го свързваше с руините, може би защото беше стар като тях, също като тях бе преживял бурни времена и също така не беше се пречупил, а бе излязъл с удесеторени сили от изпитанията на времето. Хълмът, на който се издигаха руините, бе като море от високи, жилави треви, полюшвани от полъха на вятъра. Заобиколен бе от тучните, на пръв поглед безкрайни мочуриливи земи на Камарг — окаян край, където обитаваха дивите бели бикове, срещаха се стада от рогати коне или прелитаха гигантски алени фламинга, толкова големи, че с лекота можеха да вдигнат човек.
Небето беше посивяло, миришеше на дъжд, а през облаците проникна един самотен слънчев лъч, докосна бронята на графа от закалена мед и я озари в сияние, като пламък. Графът беше препасал огромен меч, а на главата си носеше шлем, също излят от мед. Цялото му тяло бе обковано в дебели медни пластини, дори ръкавиците и кожените му ботуши бяха обшити с мед. Графът бе едър на ръст, със силно и енергично тяло, държеше главата си гордо изправена, а лицето му бе с бронзов загар, сякаш също беше изваяно от мед. Очите му бяха златисто-кафяви и гледаха със спокойна увереност. Имаше гъсти, червеникави мустаци, също като косата му. Не само в Камарг, но и далеч отвъд пределите на страната се носеше легендата, че графът всъщност не бил обикновен човек, а жива статуя от мед, истински титан, невидим, неуязвим и безсмъртен.
Но онези, които познаваха графа отблизо знаеха добре, че той е човек от плът и кръв — верен приятел, страшен противник, способен както да се смее чистосърдечно, така и да избухва в страховит гняв; ненадминат виночерпец, почитател на вкусните ястия, духовит събеседник, несравним майстор на меча и ездата, мъдър познавач на хората и историята, нежен и непреклонен ухажор. Като прибавим към всичко това и неговия дълбок, топъл глас, не остава нищо друго, освен да заявим, че граф Медни бе живо превъплъщение на легендите, защото ако един човек е изключителен, такива са и делата му.
Граф Медни прокара ръка по гривата на коня, докосвайки с ръкавица заострените, спираловидни рога а сетне вдигна поглед на север, където се срещаха морето и небето. Конят изпръхтя доволно, граф Медни се усмихна, отпусна се назад в седлото и помръдна юздите, давайки знак на животното да се се спусне по склона на хълма и да се насочи към тайната пътека в тресавището, която извеждаше към северните кули отвъд хоризонта.
Небето притъмня, докато стигнаха първата кула и зърнаха пазача й — тъмен, облечен в доспехи силует на фона на хоризонта. Макар Камарг да не беше заплашван отвън, откакто граф Медни бе заменил предишния, корумпиран Господар и Пазител, съществуваше известна опасност скитащите наоколо дружини, останки от разбитите от войнството на Тъмната империя по на запад армии, да навлязат и в територията на Камарг, търсейки лесна плячка, храна и убежище. Часовоят, също като събратята си, бе въоръжен с огнестрелна пика, изваяна в бароков стил; в пояса си бе затъкнал дълга четири стъпки сабя, до кулата имаше привързано опитомено ездачно фламинго, а на парапета бе монтиран хелиографски уред, който служеше да сигнализира на другите кули. Вътре в кулата бяха складирани и други оръжия, повечето изобретени и монтирани от самия граф, но стражите нито знаеха как се борави с тях, нито пък ги бяха виждали в действие. Ала граф Медни бе вселил във всички вярата, че са по-могъщи от което и да било оръжие, с които разполага Черната империя, въпреки странния им външен вид.
Когато наближи кулата, пазачът се извърна към него. Лицето му бе скрито под черния метален шлем, който обгръщаше плътно скулите и носа му. Беше се загърнал в плътно кожено наметало. Той отдаде чест, като вдигна високо ръката си.