Алесандро д'Авения
Перла в мидата
На сестрите ми Елизабета, Паола и Марта —
перли, които животът ми подари
Пролог
О, ако можеха смъртните всичко сами да избират, биха избрали да се завърнат бащите им.
Днес тя навършва четиринайсет години. Седи на носа на платноходката. Зелените, усмихнати и в същото време меланхолични очи са приковани в хоризонта, чиято безкрайно равна линия не може да не й вдъхва страх. Светът е като раковина. Връща отзвук от всичката светлина, която поема. А светлината е единствената повеля на зората. Сурова повеля, защото излезеш ли на светло, излизат наяве и сълзите ти.
— Приличаш на корабна статуя — провиква се баща й през свистенето на вятъра, който тласка платноходката през Залива на мълчанието.
Чайките пикират да търсят плячка, после уморено се отпускат върху вълните. Сухият мирис на бряг е останал далече.
Размахвайки крака над водата и облъхната от вятъра, Маргарита се извръща и изпъва върху дървото на палубата своите новички четиринайсет години. Поглежда баща си. Усмивката е изваяна върху лицето му, достигнало възрастта, когато всяка бръчка или гънка е на точното си място и разкрива с безгрижно изящество кой си, какъв си бил и какъв ще бъдеш. Той има гъста черна коса, също като Маргарита, и още по-черни очи, ако изобщо е възможно — прозрачно зелените очи на Маргарита са наследени от майка й, — а гладко избръснатата му кожа ухае на афтършейва, който неговата съпруга редовно му подарява, откакто са женени.
Елеонора е останала у дома с малкия Андреа, за да приготви празничния обяд. Маргарита отпуска брадичка върху сплетените си пръсти и пита с престорена обида:
— Статуя ли? Каква статуя?
Без да изпуска руля, баща й се озърта да види накъде се развяват ресните по края на платното, после отговаря, жестикулирайки, сякаш изписва думите си във въздуха:
— Древните моряци извайвали на носа на кораба си човешка фигура, която да ги закриля. Отначало това били само две огромни очи, помагащи на кораба да вижда пътя. После ги превърнали в женски божества — прекрасни жени с хипнотичен поглед, способни да омагьосат вълните и да стреснат врага.
Маргарита се усмихва с присвити очи. Надига се и заема предишната си поза. Косата я следва като черен водопад, облян в светлина. Тя седи, красива и неподвижна като корабна статуя с морскозелени очи, навлажнени от сълзи, които вятърът пресушава толкова бързо, че от тях остава само неясна следа. На четиринайсет години се плаче често, няма значение дали от радост или от болка — сълзите не се различават, а животът е тъй нежен, че се разтопяваш като восък сред пламъци и изпод кожата на девойката се появява жената.
Маргарита полюшва крака и кипналата морска вода облива с пръски и светлина босите й стъпала, които се опитват да разкъсат линията на хоризонта. Но хоризонтът е недосегаем. Тя се взира в него — нишка на живота, увиснала между небето и земята — и си представя, че е застанала там и се мъчи да пази равновесие. Животът е нишка, често казва баба Тереза със звучния диалект на своя роден край.
На четиринайсет години си бос въжеиграч върху нишката, а равновесието е истинско чудо.
Това е лятото на живота й. Зората на една нова възраст. Посреща рождения си ден сама с баща си на платноходката, а до началото на първата година в гимназията остават броени дни. За момент Маргарита затваря очи, изпъва гръб върху палубата и разперва ръце. После пак ги отваря и вижда как в платното нахлува невидима сила. Вятърът. Не го виждаш, не го чуваш, докато не срещне препятствие, както всички вечни неща. Дори морето изглежда безгранично, но пее само когато намира граници — удря се в кил и се превръща в пяна; стига до брега и се превръща в прибой. Красотата се ражда от границите. Винаги.
Бащата закрепва руля, приближава се изотзад до Маргарита и ненадейно я грабва в прегръдката си. Светлината нахлува във всичко, пронизва кожата, потъва в плътта. Обгръщат я бащините силни ръце със запретнати до лактите ръкави на бялата риза. Топлият аромат на афтършейва се смесва с мириса на море. Той притиска нос към тила на дъщеря си и я целува. Вглежда се в хоризонта заедно с нея, а тя усеща притеснението от своето ново тяло почти като вина. Но когато баща й стои до нея, линията между небето и морето вече не е страшна и двамата заедно се носят напред да я прекосят, да я изследват, да я разкъсат с носа на лодката като картонен декор.