— Нищо не подхранва ума така, както онова, което му доставя удоволствие. Това ще е нашият девиз.
— Какво означава? — плахо попита момиченцето.
— Току-що го казах — отвърна учителят с лека досада.
— Не, не на латински, а на италиански — поясни детето и се изчерви до уши.
— Означава, че тук ще учим само онова, което радва ума и сърцето ни. Единственият начин да учиш е чрез радостта. Така е и с книгите. Кои ви увличат най-силно? Сигурно тези, от които сте научили най-много и които помните най-добре. — Той се обърна към луничавото момиче. — Ето ти например. Себастиани, нали? Коя книга ти е любима?
Луничките припламнаха и по шията й.
— „Хари Потър“.
Учителят отново вдигна очи към тавана и детето едва не се разплака.
— И какво те впечатли най-силно? — попита той.
— Харесва ми…
— Кое?
— Не знам… Историята… Героите…
— Ето, видяхте ли! Историята, героите. Браво, Себастиани!
Момичето се усмихна с облекчение.
— А ти, Алдо?
— Биографията на Гатузо.
— Кой е той?
— Футболист.
— И какво ти хареса най-много? — попита учителят, стараейки се да прикрие колко е разочарован. Неволно прехвърляше тебешира от ръка в ръка и по пръстите му полепваше бял прах.
— Той е герой, никога не се предава.
— Герой. Интересно… — отбеляза учителят и вдигна длан към лицето си, но си личеше, че не е искрен. По бузата му остана бяла следа, а той дори не забеляза. — И ние ще учим за герои, които никога не се предават.
— От кой отбор? — попита Алдо.
Вместо отговор учителят го изпепели с поглед.
— А ти? — обърна се той към Маргарита, която бе намерила убежище на последния чин, скрита зад завесата на черната си коса.
Тя се престори, че не разбира.
— Да, питам теб… как ти е името?
Маргарита усети, че тънката нишка под краката й се разклаща застрашително.
— Маргарита — отговори тя. Виждаше го само на части; едното й око се криеше зад косата, другото бе замъглено от притеснение.
— В името се крие съдбата ни — изрече сериозно учителят. — Алдо означава „стар“, тоест „мъдър и опитен“, или поне така би трябвало да бъде. — Той насочи поглед към Алдо, после към целия клас. В очите на учениците бе пламнало любопитство каква ли съдба се спотайва в имената им. — Маргарита е красиво име. Произхожда от латинския и означава…
— Перла — прекъсна го хладно Маргарита.
— Браво. Думата има древен индоевропейски корен със значение „чистя“, а оттам и „украсявам“…
— А какво общо има това с цветето маргаритка? — попита едно момиче със съвсем къса рижава коса.
— Изящно и простичко цвете, с което украсявали къщите. Но първоначално названието се отнасяло само до перлата, родена между черупките на мидата.
— Ега ти! — възкликна тя, но веднага вдигна ръка пред устата си и промърмори виновно: — Извинявайте, без да искам.
Учителят се усмихна. Децата го гледаха с разширени зеници. Зениците се разтварят, когато очите са жадни, също като устата. Искат да утолят жаждата си, искат да видят. Тези деца бяха жадни. Очите им бяха жадни.
— Древните смятали, че перлата се ражда от капка роса, паднала от небето в разтворената мида по време на размножителния период.
Алдо се усмихна. Елиза почервеня.
— Капката небесна роса оставала затворена в ковчежето на мидата като в майчина утроба и от нея се раждала перла с цвета на небето, който бил запечатан в нея, докато падала. Древните имали разкази за всичко — черните перли се раждали от бурите и били по-редки от белите, родени в лъчезарни дни и часове. Тази версия обаче е малко романтична…
— Интригуваща — вметна Алдо, който бе запомнил поне половината прилагателни, изброени преди малко от учителя.
Маргарита изпита облекчение, че не трябва да говори за себе си. Учителят продължи, леко отегчен от това прекалено активно момче. На първото изпитване щеше да го прецени колко струва.
— Всъщност, когато някой хищник прониква в черупката, за да изяде съдържанието й, но не успява, той оставя частица от себе си, която наранява и дразни месото на мидата, затова тя се затваря и се опитва да си разчисти сметките с този враг, с този натрапник. Тогава започва да отделя като сълзи около чуждото тяло слоеве от самата себе си, наречени седеф. За четири-пет години изгражда в концентрични кръгове перла с уникални и неповторими свойства. Онова, което отначало е трябвало да освободи и защити мидата от дразнене и унищожение, се превръща в бижу, в скъпоценен и неповторим накит… Такава е красотата — крие приказки и нерядко те са болезнени. Но само приказките правят нещата интересни.