— Обичам те.
Каза го, както стоеше в коридора на болницата със зачервени от сълзи очи, с хиляди страхове и надежди, защото, за разлика от износените дрехи, само в изживяния живот може да има някаква елегантност.
Утрото цъфна на прозореца много рано, както се случва в болниците, и един мъж влезе в стаята, където спеше Маргарита. Майката дремеше на стол до леглото, държейки ръката й. Не я събуди. Хвана другата ръка на Маргарита и мълчаливо се вгледа в тялото на дъщеря си, която като отворена рана държеше обединени двата края на разреза, двете половини на черупката — него и Елеонора.
С полусвити длани Маргарита държеше родителите си за ръце, както когато в детството се разхождаше с тях и при командата „Едно, две, триии!“ излиташе във въздуха. Тя се смееше и искаше да лети отново и отново. И никога не й омръзваше. Сега ритуалът се повтаряше, но този път тя ги молеше да си сложат криле, за да я догонят там, където само поети и влюбени дръзват да стигнат, падайки твърде често като Орфей. Не те, а тя ги държеше за ръцете и отново ги правеше баща и майка, съпруг и съпруга. Елеонора отвори очи.
— Върнах се — каза той.
Въртележка с коне, карети, автомобили, космически кораби. Всяко дете избираше каквото харесва. Маргарита избра конче. Баща й я държеше за ръка, а тя се носеше нагоре-надолу в ритъма на звънката музика. Вече не помнеше колко пустини, полета, гори е преминала с това конче, ръка за ръка с баща си.
Сестрата влезе в стаята на момчето. Миризмата на обездвижени тела беше силна и пропиваше полумрака. Тя вдигна щорите и отвори прозореца, за да влезе въздух. Вдъхна утрото, което вече обливаше всичко навън, макар че облаците на хоризонта предвещаваха дъжд. Спря да погледа спокойствието в градината, където се движеха само лекари и медицински сестри, поздрави една минаваща колежка. Обърна се.
— Как сме?
— По-добре — отговори старецът, все още замаян.
Един висок младеж с дънки и тениска влезе усмихнат в стаята.
— Кой сте вие? Какво правите тук? Още не е време за посещения! — каза рязко сестрата.
— Права сте, но от снощи съм на крак. Дойдох да го търся. — И той посочи момчето, което продължаваше да спи, прегърнало възглавницата.
— Но не може сега, имаме прегледи, визитация…
— Аз съм му брат, имайте малко търпение.
— Значи все пак си има някого! Попадна тук сам, дори не знаехме кой е… Открадната кола, без документи…
— Как е?
— Малко объркан, но иначе е добре. Радвам се, че дойде някой. Тия днешни младежи просто не ги разбирам… Вечно правят бели…
Разбудено от гласовете, момчето отвори очи. Медицинската сестра и младият мъж го гледаха.
— Филипо?
— Джулио, аз съм — каза младежът и се наведе към леглото.
Джулио не отговори, само мълчаливо се вкопчи в него.
Тази сутрин около нея се движеха сенки. Кислородната маска размахваше светещи пипала като медузите от аквариума и обвиваше лицето й. Чу гласове, но не успя да ги разпознае. После нечии устни я докоснаха по бузата и в ухото й прозвуча:
— Хей, Марги! Аз съм Марта. Как си? Знаеш ли какво казва хороскопът ти за днес? Научих го наизуст: „Не си прахосвайте времето с лоши мисли за миналото, а погледнете настоящето. Макар че не ви изглежда кой знае колко добро, то е най-подходящото, за да подложите силите си на изпитание. Излизайте, говорете, обичайте. Може би сте очаквали твърде много от света, а всъщност светът очаква нещо от вас.“
На Маргарита й стана смешно, но не знаеше как да се смее. Радваше се, че отново е с най-добрата си приятелка.
— И трябва да знаеш какво каза брат ми вчера, ще ти го кажа на ухо: двайсет и три процента от повредите на копирните машини са причинени от хора, които сядат отгоре, за да си фотокопират задниците… Само не казвай, че си го чула от мен…
Маргарита лежеше със затворени очи и лицето й не помръдна, но Марта усети, че се усмихва.
— Кога ще се върнеш? В училище е голяма скука без теб… Оная русата дрънка глупости по цял ден… Близначките ти пращат целувка, или по-скоро две. — Тя я целуна по очите. — Баща ми казва, че така можеш да целунеш сънищата на човека, защото очите гледат към сънищата и мечтите.