— Състоянието е стабилно, не се подобрява, но и не се влошава. Не знаем дали ще се събуди и как ще се събуди, дали вече ще може да ходи, да говори… Не знаем нищо — каза лекарката.
— Какво можем да направим ние? — попита той с измъчен поглед.
— Бъдете до нея.
— Как?
— Като че нищо не се е променило. Колкото повече я карате да почувства живота, с който е свързана, толкова по-щастлива ще бъде, каквото и да се случи.
Когато лекарката излезе от стаята, той отвори раницата на Маргарита и намери своята четка за зъби. Плъзна пръсти по захабените косми и усети всичко, което бе изоставил, видя всичко, което бе загубил.
— И това беше вътре. — Елеонора му показа кутията с техните писма.
Той мълчеше.
— Къде беше?
— На морето…
— Защо?
— Защото вече не се обичаме, Елеонора.
— Друга ли има?
— Да.
— Затова ли не ме обичаш вече?
— Аз… не знам.
— Познавам ли я?
— Какво значение има?
— Е, може би има, щом си тръгна от къщи… А ти? Обичаш ли я?
Той не отговори. Изведнъж осъзна разликата между това да си влюбен и да обичаш.
— Обичаш ли я?
— Не знам.
— Върни се.
— Сега не е моментът…
— Сега е единственият момент. Виж дъщеря си.
— А ти?
— Какво аз?
— Ще ми простиш ли?
Елеонора не отговори. Стискаше тенекиената кутия с писмата, сякаш можеше да почерпи от нея сила, каквато търсеше Маргарита, за да се събуди от небитието — силата да прости и да изплува от комата към любовта.
Тази сутрин тя остана сама с баща си. Не чуваше други гласове. Баща й говореше, но тя не разбираше нищо, сякаш морето бе нахлуло в главата й. Би искала да чуе всяка негова дума, ала не можеше. Той навлажняваше устните й, галеше лицето й, целуваше я по челото и шепнеше в ухото й. Маргарита се мъчеше да напредва по тънката нишка, но оставаше все на същото място. Това е най-висшият трик на въжеиграчите — ходене със завързани очи. Наричат го пътят на смъртта. Тя вървеше и не виждаше нищо, дори и собствените си стъпки. Чувстваше се толкова самотна на тази нишка. Тук вече не кацаха дори птиците, които й правеха поне малко компания. Бялата котка също изчезна. Беше съвсем сама. Чакаше някой да я хване за ръка и да каже: стига си вървяла, сега ще те нося аз.
Може би затова древните са си представяли богини, които предат нишката на живота. Суровата вълна е животът, отреден на всеки човек, и когато изпредената от нея нишка свърши, животът изгасва. Това прави Лахезис — определя количеството вълна. После Атропос със своята хурка я превръща в нишка, а опитната тъкачка Клото влага нишката в основата на тъканта. Последният възел, когато нишката приключва, носи името Смърт.
Сега Маргарита бе в ръцете на Клото — тя имаше бързи и безпощадни пръсти, сурово и безизразно лице.
Но усещаше присъствието на баща си, той можеше да й помогне, стига само да успееше да изкрещи: „Татко, защо не ми помагаш?“
Андреа влезе в стаята. Видя сестра си да спи и спря, изплашен от тръбите, които излизаха от ръцете и устата й. Баба Тереза го побутна напред с треперещи ръце. Андреа държеше пакет.
— Обич моя, донесохме ти плодов пай — каза баба и пристъпи до леглото, сякаш Маргарита щеше да се събуди веднага щом чуе името на своя любим сладкиш.
Андреа се покатери на един стол, за да погледне Маргарита отблизо и я целуна по бузата.
Баба Тереза седна от другата страна.
— Обич моя, винаги си красива, дори и когато спиш. Какво сърце имаш, детето ми. Какъв кураж. Аз не бих посмяла да го направя…
Галеше я, целуваше я по челото и по косата. После хвана ръката й.
— Знаеш ли, Маргарита, в Сицилия има една къща, която трябва да ти покажа. Тя има стени от жълт камък, дебели стени, толкова дебели, че вътре е хладно дори и през лятото. Трябва само да държиш капаците затворени и да пръскаш пода с вода, когато задуха горещият вятър, защото той влиза в главата и те подлудява, а ако стигне до сърцето, го изгаря, както прави с портокаловите дръвчета. По външната стена се вият бугенвилии и жасмин, който прилича на гальовна ръка и изпълва с ухание терасата, където привечер излизаме на хладовина — там си говорим и слушаме морето. Вечер не палим лампи, защото ни стигат звездите. Там слушах разказите на баща си и майка си. Там дядо ти Пиетро дойде един ден да поиска ръката ми. Когато се събудиш, искам да отидеш в тази къща, да седнеш на терасата и да чуеш шума на морето, песента на звездите и шепота на вятъра.