Търсех в други очи тайната, която бях видял в очите на майка ти, сякаш тя я беше загубила, но грешах… Често ние се хвърляме в новото, като че ли животът, който чувстваме да пулсира отново в нас, ни позволява да изпитаме тръпката на безсмъртието, но не от това имаме нужда. Просто ни трябва да обичаме някого. Майка ти бе престанала да бъде онази тайна от море, вятър и огън — човек свиква с всичко — и любовта угасна. Обвинявах нея, а всъщност вината бе моя. Любовта ми не можеше да бъде нейна, щом я бях подарил на друга.
Елеонора не можеше да заспи. Леко открехна вратата, за да погледне Маргарита. Болничният коридор тънеше в полумрак. Съпругът й не забеляза нищо.
— „За цял живот и с целия ми живот.“ Права беше майка ти. Каква смелост!
Разбирам едва сега, когато бих дал всичко, за да те върна. Ако вече не мога да пия от очите на майка ти, вината е моя. Ако кладенецът е празен, то не е защото няма вода, а защото трябва да се копае по-надълбоко. Но аз бях страхливец и се отдръпнах, когато дните погълнаха белотата на онова палто, светлината на онези очи. Исках пак да усетя живота, където и да е той. Търсех го другаде, а той просто бе по-надълбоко.
Бащата взе „Одисея“ и зачете на глас:
— Одисей е прав, дъще. Аз вече не знаех какво желае наистина сърцето ми. Ако само можех да го чуя и да почувствам, че то иска дълбочина, а не евтино подновяване…
Маргарита би искала да запомни всяка дума.
— Бях престанал да се грижа за тайната, която виждах в очите на майка ти… И тя угасна. Така се случва между съпруг и съпруга, Маргарита. Другият става огледало на всичко, което не харесваме в себе си — така тя се превърна във всичките мои сенки, лъжи, измами, и най-вече в претенцията ми да бъда обичан, както аз искам, вместо да израсна в своята обич към нея.
Но дали майка ти ще е готова да ми прости? Аз трябваше да те пазя, а вместо това те изоставих и хукнах да търся незнайното щастие… Сега бих дал живота си за теб, детето ми. Върнах се. Върни се и ти, Маргарита, върни се…
Тялото на Маргарита потръпна, сякаш за да се изтръгне от сенките, но неумолимата ръка на Клото я удържа. Нейната нишка вървеше към края си.
Елеонора отстъпи в мрака и седна на пода в коридора. Споменът за онова бяло палто я изпълни и тя обгърна тялото си с ръце, опитвайки да си възвърне една част от себе си, пренебрегвана и заглушавана толкова дълго време, че бе престанала да я обича. Приличаше на мида, която трябва да прегърне врага на своя седеф, ако искаше да се спаси.
На другата сутрин майка й беше до нея. Милувките не бяха прибързани като тези на баща й. Никой не можеше да я гали като майка й — почваше от основата на косата и заравяше пръсти там, сякаш търсеше мислите, болките, радостите, мъките, за да премахне тъмните неща и да остави само онези, които са изтъкани от светлина. Сетне следваше очертанията на челото, носа и устните, търсейки и най-лекия малък признак на болка или радост сред гънките на кожата.
В един момент тя започна да рови из писмата в кутията, която сякаш се беше превърнала в машина на времето. Разлиствайки тези писма, Елеонора почувства как спомените я пронизват и разбра, че не са достатъчни за изцеление, защото любовта не е времетраене, а пълнота на всеки един момент — „завинаги“ е синоним на „всичките двайсет и четири часа“. Прочете няколко изречения, но прескачаше, нямаше смелостта да прочете едно цяло писмо, като че ли се срамуваше от душата, която бе имала някога, и желаеше да си я върне отново.
… вие се съсредоточавате само върху едно нещо в даден момент. Ние, жените не; ние сме като матрьошките: мисъл в мисъл, от най-важната до най-незначителната. И ти си моята най-интимна мисъл… никой не ме е гледал като теб, сякаш се откривам и опознавам през твоите очи… аз съм твърде ревнива, знам. Но не забравяй, че съм сицилианка… Не ме изоставяй никога, никога, никога…