Тя затвори очи и стисна безсилната ръка на дъщеря си.
— Благодаря ти, Маргарита. Вчера го чух как ти говори, как говори за мен… От месеци не ми беше говорил така. Ти го върна тук, детето ми. Върна го и на самия него. Колко глупави сме били… Да се поддадем на рутината, на страховете, на раздразнението и липсата на време… Когато обичаш, Маргарита, твърдо вярваш, че е завинаги. Един ден и ти ще имаш мъж. Ще го избереш. И знаеш ли как? Когато усетиш, че този мъж е дом. Дом, който е навсякъде, където сте заедно. Но той потърси друга, Маргарита… Унищожи нашия дом.
Сега Елеонора държеше ръцете на дъщеря си в своите и не можеше да възприеме тъмната зона на всяка измяна, защото най-често измяната е само крайната точка на нещо, започнало много по-рано, на безброй малки предателства, които разяждат като термити сглобките на гардероба, докато накрая той се разпадне внезапно и никой не знае защо.
— Не знам дали ще мога… иска ми се дядо ти да беше тук. Той ми даваше съвети за всичко. Беше много образован и непрекъснато ми разказваше разни истории. Имаше такъв начин да обяснява нещата — чрез истории. Може би защото отдавна преподаваше на деца. Казваше, че да обясниш означава да изгладиш гънките на нещата, винаги знаеше откъде идват думите и това ги правеше по-интересни, почти свещени… Ако сега беше тук, щеше да ми разкаже история, за да разбера как да постъпя… Да ми помогне да разбера баща ти. Тази нощ, когато го чух да разговаря с теб, приличаше на баща ми — имаше неговата нежност и сила. Казваше ми, че любовта не е да постигнеш щастието, то вечно бяга; любовта е да постигнеш радостта от живота, която не е свързана с щастието, а с живота. Каквото и да се случи, никой не може да ти отнеме радостта от живота — дори и болката. Казваше, че само едно нещо може да се сравнява с радостта от живота — да видиш очите на Христос на мозайките в Монреале. А аз никога не съм ги виждала.
Майка й стоеше пред нея без маска — колко би искала да й се извини затова, което й причини.
Елеонора намести възглавницата, като че ли долавяше всяко нейно неудобство. После започна да й масажира краката, за да не остават неподвижни задълго.
— Не това ти бяхме обещали… Прости ни. Върни се, Маргарита. Моля те, върни се при мен.
— Как е Маргарита?
— Коя е Маргарита? — попита Филипо, докато му наливаше чаша вода.
— Момичето, което беше в колата с мен.
Филипо не отговори.
— Как е?
— Спи.
— Как така спи? Как е?
— Засега просто спи, Джулио.
— В кома ли е?
Филипо не отговори.
Джулио отметна чаршафа, стана от леглото и помъкна със себе си стойката на системата. Из стаята отекна трясък на метал и строшено стъкло. Задрямалият старец подскочи.
Филипо успя да хване Джулио, който с котешка бързина стрелна ръка, сграбчи парче стъкло и го стисна в юмрук. Доброволецът изви китката му, за да го пусне. Джулио се съпротивляваше, но накрая разтвори ръката си, обляна в кръв.
Сестрата дотича, привлечена от суматохата. Филипо й хвърли поглед, изпълнен с молба за разбиране. Тя се наведе над Джулио.
— Не се притеснявай, случва се. Много пациенти забравят, че са на системи… Сега ще се погрижа за теб.
След малко тя се върна с лекарствата и превърза Джулио старателно и бавно, за да усети топлината на ръцете й. Джулио гледаше настрана и се мъчеше да удържи сълзите на ярост. Сестрата му се усмихна, после намигна на Филипо.
След малко останаха насаме, дори съседът по стая отиде на някакъв преглед.
— Унищожавам всичко, което докосна.
— Не е така, Джулио.
— Не се опитвай да ме утешиш, няма да можеш… Извърших поредната простотия. Вината е само моя.
— Може би начинът… но иначе и аз бих направил същото…
— Глупости.
— Глупости ли? Често си спомням какво бе казал един футболист: „Пропуска дузпи само онзи, който има смелостта да ги бие.“ Банално, но е така. Джулио, ти имаш способността да се включиш в играта. Огледай се: наоколо е пълно с момчета, които не правят бели, лепнали са се за плейстейшъна или компютъра, всички са послушни, правят каквото им се казва, или поне се преструват, за да си живеят спокойно и мама да им купи мотор, видеоигра и дънки. Виждам ги, навън е пълно с такива. Спят. Живеят в тихо отчаяние. Не се ангажират с нищо, не творят точно във възрастта, предназначена за творчество. Само който е гладен, твори, само който търси, създава. Ти си гладен, Джулио. Затова ми харесва твоето предизвикателно, непукистко поведение, което оспорва всичко, защото е поведението на онзи, който търси, който иска да знае за какво си струва да заложиш живота на карта. Гладен си, виждам. Влизаш в играта заради нещо, което все още не се вижда, докато мнозина други играят само на сигурно. Но няма сигурни инвестиции. Да живееш и да обичаш винаги означава да си уязвим… Затова дузпите ти са неточни. Но продължавай да риташ, Джулио. Има такива, които дори не излизат на терена…