Той остави прашния велосипед във фоайето. По целия път бе ровил из картотеките на мозъка си в търсене на решения, вече измислени от поетите и писателите, за да направят онова, което искаше да направи и той. Някой бе казал, че геният прави каквото трябва, а талантът каквото може. Той използваше гения и таланта на другите, за да насочи право в целта своите мисли, чувства и действия.
Тогава измъкна от рафта томчето с Шекспировите сонети. От тези страници винаги изскачаше нещо ново, нещо, което би искал да изживее, а се задоволяваше само да го чете — иска се смелост, за да живееш, както пеят поетите.
Зад книгата зърна проклетата дупка — всеки път, когато посягаше към томчето, си обещаваше да я замаже. Но тя все още беше там като равнодушно око. Той изгледа яростно дупката, после редицата книги, строени като войници за отбрана. Но тази дупка в стената го гледаше повече от всяко друго око, тя бе най-проницателното от всички очи. Изтича при госпожа Елвира.
— Най-сетне идваш да си платиш…
— Всъщност ми трябва малко гипс и инструмент за замазване. Може би съпругът ви…
— Добре ли си? — огледа го озадачената госпожа.
— Много добре!
— Никога не си поправял нищо в тази къща, учителю…
— Крайно време е да започна.
— Ще можеш ли?
— Да.
Спомни си как като дете помагаше на баща си в дребните домашни ремонти — научи се да дупчи с бормашина, да разпознава разните видове болтове, винтове и гвоздеи. Знаеше как се използва отвертка звездичка и ключ 12, как се изолира електрическа жица и как се запълва разхлабена дупка. После бе забравил всичко.
Когато премести книгите и започна да замазва дупката с гипс, той почувства удоволствие, каквото не бе изпитвал от години. Движеше ръце бавно и точно като диригент. След няколко минути стената беше гладка, сега трябваше да изчака, докато изсъхне, за да я мине с шкурка. Гледаше я — най-сетне гладка. Дупките на сърцето не могат да се скрият, трябва да ги запълниш с много любов, дори и да останат петна и неравности.
Шекспир вече нямаше да покрие това, което той не искаше да вижда в себе си отвън и отвътре. А и той не би му го позволил. Ала точно тогава Шекспир се реши да проговори, да му предложи нещо…
Затърси като луд из книгите, някои прелистваше и ги захвърляше, други взимаше и ги оставяше настрани. В крайна сметка подбра десетина и ги натъпка в платнена чанта. Грабна една ябълка от зарзаватчията пред къщата, докато караше колелото по тротоара.
— Ехей, какво правиш? — провикна се човекът.
— Живея! — отвърна му с вик учителят, бягайки с плячката си.
— Ще ти дам аз на теб един живот! Я го виж ти… — кресна зарзаватчията.
— Тия днешни младежи… Искат всичко веднага. За нищо не благоволяват да си направят труда. По мое време не беше така — отбеляза една госпожа, заета да си подбира домати.
Учителят стискаше ябълката в едната ръка и я гризеше, а с другата държеше кормилото. Оставяше есенния въздух да облива лицето му с преоткритата радост от живота. Намери Стела в едно ъгълче на книжарницата, където се приютяваше да чете в моменти на спокойствие.
Той извади книгите от чантата и ги разположи в правилния ред. Сложи кулата от книги на щанда до касата, сякаш за да ги плати. Стела вдигна очи от книгата, която четеше, и го видя. Остана сериозна, макар че очите й издаваха любопитство към тази книжна кула, иззад която проблясваше неговият тъй откровено щастлив поглед. Приближи се към касата, като че имаше клиент за обслужване.
— Какво е това?
— Книги.
— Кой би си помислил?
— Подарък.
— Книги за книжарка? Колко оригинална идея… Гледай да не ти стане навик… — каза сериозно тя.
— Не са само книги.
— Тъй ли? Вече не те разбирам.
Учителят заобиколи кулата от книги с гръбчета, обърнати към Стела, която зачете от долу на горе.
— „Идиот“. „Напразните усилия на любовта“. „Виж в раздела Любов“. „Разум и чувства“. „Война и мир“. „Нов живот“. „Големите надежди“. „Метаморфози“. „Трудни времена“. „Студеният дом“. „Ад, Чистилище, Рай“. „Бели нощи“. „Изповеди“. „Не се страхувам“. „Животът пред теб“. „Някой, с когото да тичаш“. „В търсене на изгубеното време“. „Както ви се харесва“.